Той затвори телефона, без да откъсва очи от Сюзан. Колкото и да се стараеше, тя не откриваше у него и следа от човещина. Помисли си, че напълно си заслужава секретарката. След минута неловко мълчание Сюзан понечи да се изправи.
— Имам чувството, че аз не трябваше…
— Седнете! — кресна Маклиъри.
Тя тутакси се облегна, изненадана от внезапното избухване.
— Нищо не разбирам. Дойдох да предложа помощта си, а не да ми крещите.
— Наистина нямам какво повече да ви кажа, млада госпожице. Вие превишихте правата си. Казаха ми, че сигурно ще дойдете да търсите тези папки. А също и че без разрешение сте получили информация от компютъра. На всичко отгоре сте вбесили доктор Харис. Всъщност мистър Орън всеки момент ще бъде тук. Това е негов проблем, не мой.
— Кой е мистър Орън?
— Директорът на болницата, драга. Той се занимава с проблемите на персонала.
— Аз не съм от персонала. Аз съм студентка.
— Именно. Тъкмо затова трябва да си знаете мястото. Вие сте гостенка тук… гост на болницата… и поведението ви трябва да отговаря на оказаното ви гостоприемство. Вместо това си пъхате носа навсякъде, без да ви е грижа за правилата и реда тук. Вие, днешните студенти, имате превратна представа за мястото си. Болницата не е създадена за ваше удобство. Тя не ви дължи образование.
— Това е базова болница и е свързана с Медицинския факултет. Обучението е една от основните й функции.
— Обучение — да, но не непременно само на студенти. На разположение на цялата колегия е.
— Точно така — както за студентите, така и за професорите. Но болницата не съществува заради тях, а преди всичко заради пациентите.
— Сега вече си обяснявам реакцията на Харис спрямо вас, мис Уилър. Вие наистина не проявявате уважение нито към личности, нито към институции. Но такива сте младите. Смятате, че самото ви съществуване ви дава правото да ползвате всички постижения на човечеството и образованието е едно от тях.
— Образованието е нещо повече; то е отговорност, която обществото е длъжно да поеме.
— Не отричам, че е отговорно, но не и пред отделния студент само защото е млад. Образованието е лукс, защото е невероятно скъпо, а основната тежест, особено в медицината, пада върху данъкоплатците. Самите студенти заплащат нищожна част от необходимото. А вашето присъствие лишава болницата от приходи. Оттук и цената, която плаща обществото, автоматически се удвоява. А и понеже сте жена, в бъдеще едва ли можем да очакваме…
— А, не — саркастично каза Сюзан и се изправи. — Да спрем дотук. Спестете ми останалото.
— Стойте си на мястото, млада госпожице — извика Маклиъри побеснял и скочи.
Сюзан се опита да се постави на негово място — мъжът пред нея трепереше от гняв. Сети се как Белоус бе намекнал, че Харис вижда в нея единствено жената. Трудно би могла да повярва, че причината за реакцията на Маклиъри е същата. За кой ли път се сблъскваше с подобно неестествено поведение. Маклиъри дишаше тежко и учестено. Без да иска, го беше предизвикала. Но как? С какво? Нямаше никаква представа. Чудеше се дали да не стане и да си излезе. Но нещо средно между любопитство и съчувствие към очевидно неразумните действия на Маклиъри я накара да остане. Тя седна, като го наблюдаваше, а той не можеше да реши какво да прави. Накрая се извъртя на стола си и започна нервно да си играе с един пепелник. Сюзан не помръдваше. Не би се учудила, ако той заплаче.
Някой отвори вратата на външния кабинет. Чуха се гласове и в стаята влезе енергичен човек в елегантен син костюм, който му придаваше делови вид на бизнесмен. Копринената кърпичка, пъхната в горния му ляв джоб, напомняше облеклото на Старк. Грижливо вчесаната му коса беше разделена на път. Мъжът определено бе човек с авторитет. От него се излъчваше чувство на самоувереност в разрешаването на всякакви проблеми.
— Благодаря ти, че се обади, Доналд — каза Орън. След което снизходително се обърна към Сюзан: — Значи вие сте прословутата Сюзан Уилър. Напоследък тук доста се говори за вас. Давате ли си сметка за това?
— Не съм и забелязала дори.
Орън се облегна на бюрото на Маклиъри и с добре заучен жест скръсти ръце.
— Позволете да ви задам един въпрос. Каква според вас е основната цел на тази институция?
— Да се грижи за болните.
— Добре. Поне в общи линии сме на едно мнение. Но към отговора ви трябва да добавя една фраза от решаващо значение. Ние се грижим за болните от тази община. Това уточнение може да ви се стори излишно, защото е очевидно, че не се грижим за болните от окръг Уестчестър, щата Ню Йорк. Но все пак то е особено важно, защото подчертава нашата отговорност за хората точно тук, в Бостън. Това налага извода, че ако по някакъв начин нарушим отношенията си с общината, ще трябва да се откажем от нашата първостепенна мисия. Може би това ви звучи някак… как да кажа… несвързано. Но ще се убедите колко съм прав. През последните няколко дни съм засипан с оплаквания срещу вас, породени от раздразнението, да не кажа крайната непоносимост, която сте предизвикали. Явно сте си наумили да разстроите нашите грижливо поддържани отношения с общината.