Сюзан усети, че се изчервява. Високомерието му започна да я нервира.
— Искате да кажете, че ако се разчуе колко голяма е вероятността всеки постъпил тук пациент да се превърне в безмозъчно мекотело, това ще съсипе репутацията на болницата.
— Точно така.
— Е, струва ми се, че репутацията на болницата е нищо в сравнение с непоправимата вреда, нанесена на тези хора. Все повече се убеждавам, че си струва да бъде съсипана, ако това е цената за разрешаването на проблема.
— Едва ли говорите сериозно, мис Уилър. Къде ще отидат всички хора… всички тези, които се нуждаят ежедневно от услугите на болницата? Кажете де! И какво, като привлечете съвсем лекомислено вниманието към едно нещастно за жалост, но все пак неизбежно усложнение…
— Откъде знаете, че е неизбежно? — прекъсна го Сюзан.
— Не мога да не вярвам на завеждащите съответните отделения. Не съм нито лекар, нито учен, мис Уилър, нито пък се правя на такъв. Аз съм администратор. И когато се сблъскам със студентка, която е дошла да учи тук хирургия, но вместо това се е заела да разгласява съществуването на проблем, който вече се изследва от квалифицирани хора като доктор Маклиъри, проблем, чието недискретно излагане може да причини непоправимо зло на общината, аз съм принуден да взема бързи и решителни мерки. Очевидно не сте обърнали внимание на вече отправените ви предупреждения и съвети да се заемете със своите задължения. Но аз не съм дошъл да ви убеждавам. Напротив, с подобаващо уважение си мислех, че ще е най-добре да ви обясня решението си относно вашето обучение по хирургия. Извинете ме, но сега ще се обадя на вашия декан.
Орън вдигна телефона и набра номера.
— Кабинетът на доктор Чапман, моля… доктор Чапман, моля. Обажда се Фил Орън… Джим, аз съм Фил Орън. Как е семейството? Ние сме добре… Казах ли ти, Тед е приет в Пенсилванския университет… Надявам се… Обаждам ти се заради една от третокурсничките, която е на обучение по хирургия, Сюзан Уилър… Точно така. Разбира се, ще почакам.
Орън погледна към Сюзан.
— В трети курс сте, мис Уилър, нали?
Сюзан кимна. Надигащият се в нея гняв се бе превърнал в униние.
Орън се обърна към Маклиъри, който изведнъж се изправи, явно отегчен.
— Прощавай за безпокойството, Дон — каза Орън, — май трябваше да идем в моя кабинет. Ей сега свършвам… — И той отново насочи вниманието си към телефона. — Слушам те, Джим… Била е добра студентка, това е чудесно. Но въпреки всичко тя злоупотребява с гостоприемството ни. На обучение е в хирургията, но е решила изобщо да не посещава визитации, обсъждания или операции. Наместо това нервира нашите лекари, особено завеждащия анестезиологията, и без разрешение си позволява да извлича информация от компютъра. Ние тук и без нея си имаме достатъчно неприятности. Разбира се, ще й кажа, че я викаш… днес следобед в четири и половина. Напълно. Сигурен съм, че във Ветеранската ще й се зарадват… — Хихикане. — Благодаря, Джим. Скоро ще се чуем и видим.
Орън затвори телефона и се усмихна дипломатично на Маклиъри. След това се обърна към Сюзан.
— Мис Уилър, вашият декан, както сама чухте, желае да си поговорите днес следобед в четири и трийсет. От този момент достъпът ви в Мемориалната болница като професионално лице е преустановен. Довиждане.
Сюзан погледна от Орън към Маклиъри и после отново към Орън. Изражението на Маклиъри не се промени. Орън се усмихваше самодоволно, сякаш току-що е спечелил спортно състезание. Настъпи неловко мълчание. Сюзан разбра, че разговорът е приключил, стана, без да каже дума, взе пакета със сестринската униформа и излезе.
Сряда, 25 февруари, 11:15 ч.
Крачейки по коридорите, Сюзан се почувства потисната и затова побягна навън. Проправи си път през тълпата и излезе в дъждовния февруарски ден. Тръгна безцелно, потънала в мислите си. Зави по Ню Чардън стрийт и после по Кеймбридж стрийт.