Обърна се рязко с намерението да се върне по моста и да се прибере с метрото. Но се спря. Мъжът с тъмното палто беше на стотина метра от нея, все още загледан в реката. Сюзан изпита някаква смътна тревога. Промени решението си, за да избегне срещата с мъжа. Предпочете да заобиколи покрай Масачузетския институт и да вземе метрото от станция „Кендъл“.
Като пресичаше Мемориал Драйв, забеляза, че мъжът тръгна в нейната посока. Глупаво е, убеждаваше се тя, да се плашиш от някакъв непознат. Трудно й беше да си обясни защо се поддава на уплахата без всякакво основание. Изглежда, сама не си бе дала сметка колко е разстроена. За всеки случай реши да завие зад първия ъгъл и изчака в края на пресечката пред Библиотеката за обществени науки. Като се опитваше да изглежда съвсем естествено, тя започна да оправя връвта на пакета си.
Мъжът се появи почти веднага, но не зави, а пресече улицата и се загуби от поглед. Но това не разсея опасенията й, че я следят. Оставаше едно малко съмнение, че той е реагирал на нейното нарочно забавяне. Тя изкачи стъпалата и влезе в библиотеката. Отиде в тоалетната стая и се отпусна за малко. Огледалото ясно отразяваше тревогата, изписана по лицето й. Помисли си да извика някого, но се отказа. Всяко обяснение би прозвучало нелепо. Освен това се почувства по-добре и отхвърли този епизод като плод на въображението.
На излизане от тоалетната дотолкова беше възвърнала самообладанието си, че можа да оцени вътрешната архитектура на сградата. Беше съвсем съвременна и създаваше усещане за пространственост и ведро спокойствие. Нямаше и следа от смазващата претрупаност, която човек очаква от старите университетски библиотеки. Столовете бяха тапицирани в яркооранжево, а рафтовете за книги и картотечните шкафове бяха от фино полирано дъбово дърво.
И тогава Сюзан забеляза мъжа. Този път съвсем отблизо. Позна го, макар и да не вдигаше поглед от списанието, което бе разгърнал. Изглеждаше не на място в библиотеката, облечен с черно палто, бяла риза и бяла вратовръзка. Лъскава и сплъстена, косата му явно бе обилно поливана с брилянтин. Неприятното му лице бе покрито с белези от пъпки.
Сюзан изкачи стълбите към мецанина, като се стараеше да не го изпуска от очи. Мъжът не вдигаше поглед от четивото си. Още отвън Сюзан беше забелязала, че библиотеката е свързана със съседната сграда. Тя откри прохода и се озова в някакво учреждение, пълно с хора. Поуспокои се, докато слизаше към приземния етаж. Напусна сградата и се отправи бързо към Кендъл скуеър.
Районът й беше непознат, тъй че изгуби няколко минути, докато открие входа за подземната станция на метрото. Точно преди да тръгне надолу, се огледа. Изумлението й премина в ужас, когато видя мъжа с черното палто на една пресечка от нея, следващ посоката й. Сюзан усети, че отмалява, а пулсът й се учести. На всичко отгоре не знаеше какво да предприеме.
Лекият повей откъм стълбището, придружен от приглушен заплашителен тътен, й помогна да вземе решение. В станцията навлизаше влак. Влак, пълен с хора.
Неспособна да овладее обзелата я паника, Сюзан се втурна надолу към мрачния подземен свят. Пред въртящата се преграда затърси монета от 25 цента. Знаеше, че има няколко в джоба си, но дебелата ръкавица й пречеше да ги напипа. Тя я дръпна и извади дребните си монети. Няколко паднаха и се търкулнаха по бетона. Никой не слезе от влака. Пътниците безучастно наблюдаваха трескавите й движения. Най-сетне монетата падна в прореза на автомата и Сюзан се опита да се втурне напред. Но разбра, че е избързала; вместо да се отмести встрани, преградата се заби в стомаха й и я остави без дъх. Сюзан се отдръпна и монетата освободи механизма. При втория й опит да мине преградата се завъртя толкова лесно, че тя политна напред и едва се задържа на крака. Затича се, но вратите на влака се затвориха.
— Моля ви! — извика тя, но влакът бавно потегли.
Потича няколко крачки редом с него и когато последният вагон се плъзна край нея, видя озадаченото лице на кондуктора. Запъхтяна, Сюзан проследи с поглед как мотрисата потъна в тунела.
Станцията беше съвсем безлюдна. Дори и платформата на отсрещната страна беше пуста. Шумът на отдалечаващия се влак заглъхна учудващо бързо, заменен от ритмичния звук на капеща вода. Станция „Кендъл“ не беше оживена, затова и не бе обновявана. Модерната някога мозайка по стените вече се рушеше; мястото напомняше древен археологически обект. Всичко беше покрито със сажди, а перонът — осеян с книжни отпадъци. От тавана висяха сталактитови форми, от чиито връхчета се отцеждаха капчици влага като в някаква варовикова пещера в Юкатан.