Сюзан се надвеси доколкото можеше над релсите и надникна в тунела, който водеше към Кеймбридж, с надеждата да види, че се появява друг влак. Напрегна слуха си, но чуваше само шума от капките. В този миг по стълбите на метрото ясно отекнаха нечии отмерени стъпки. Тя се втурна към обкованата с решетки будка за дребни монети. Беше празна. Един надпис гласеше, че работи само във върховите часове — от 15 до 17 ч. Стъпките се приближаваха и Сюзан се отдръпна от входа. Тя се обърна и се затича по перона в посока към Кеймбридж. В самия му край отново се взря в тъмнината на тунела. Чуваше се само ритмичният плясък на капките вода. И стъпки.
Като погледна назад към входа, Сюзан видя как мъжът с черното палто премина пропускателната преграда. Той се спря и събра шепи, за да запали цигара, след което небрежно хвърли кибритената клечка върху релсите. Без да бърза, дръпна няколко пъти от цигарата, преди да тръгне към Сюзан. Сякаш се наслаждаваше на страха, който предизвикваше. Приближаващите се стъпки отекваха с метален звън.
Сюзан искаше да изпищи или да избяга, но тялото й не се подчиняваше. Мина й през ум, че вероятно ужасяващата клопка е плод на въображението й. Може би това беше само поредица от съвпадения. Но видът и изражението на приближаващия се към нея мъж я убедиха, че не сънува.
Сюзан се поддаде на паниката. Оставаше й само една възможност: да влезе в тунела. Отхвърли я въпреки страха си. Другият перон? И в двете посоки релсите отвеждаха в тунели. Между стърчащите стоманени колони с двойно Т-образно сечение можеше да се промуши човек. Но отстрани бяха третите релси — захранването на влаковете, където можеш да се опържиш моментално.
На разстояние от пет-шест метра навътре в тунела колоните свършваха и електрорелсите се включваха към външната страна на съответните релси. Сюзан прецени, че ще й бъде сравнително лесно да изтича в тунела, колкото да заобиколи покрай последната колона. По този начин щеше да избегне прескачането на електрорелсите.
Мъжът беше на петнайсетина метра от нея, когато хвърли недопушената цигара. Той като че ли извади нещо от джоба си. Пистолет? Не, не беше пистолет. Нож? Може би.
За Сюзан това бе достатъчно, за да се реши. Тя прехвърли пакета със сестринската униформа в дясната си ръка и приклекна на ръба на платформата, като се подпираше на лявата си длан. После скочи от метър и двайсет сантиметра долу върху релсите. Падна на стъпалата си, но пое удара, като приклекна, след което моментално се изправи и хукна навътре в тунела.
Паниката сковаваше движенията й и тя се спъна в дървените траверси. Без малко да падне, но инстинктивно пусна пакета си, намери опора в близката колона и успя да се отблъсне дотолкова, че се размина на сантиметри от електрорелсата. При падането лявата й ръка перна отчупена треска, която падна досами електрорелсата. Блесна искра, дръвцето изпука и се превърна във въглен. Въздухът се изпълни с острия мирис на електрическата дъга.
Въпреки острата болка в левия си глезен Сюзан мигом се изправи на крака, несъзнателно грабна пакета и отново хукна по траверсите. В самото начало на тунела имаше поредица стрелки, които създаваха лабиринт от жп линии и смайваща мрежа от релси и траверси под краката й. Без да има време да проумее този лабиринт от линии, Сюзан се запрепъва напред. Отмалял от болка, левият й крак се заклещи между две релси и тя отново падна.
Успя да се изправи на едно коляно, в очакване преследвачът всеки момент да се хвърли върху нея. Лявото й стъпало беше здраво притиснато между двете релси. Напрегна се и с всички сили задърпа, за да го измъкне. Успя само да обостри болката. Наведе се, стисна крака си с две ръце и го задърпа отчаяно. Не смееше да погледне назад.
Изведнъж из въздуха се разнесе оглушителен писък, който накара Сюзан да пусне крака си и да си поеме дъх от уплаха. Помисли си, че нещо й се е случило, но все още беше жива. И тогава писъкът се повтори, тъй пронизителен в тази дупка под земята, че тя инстинктивно закри ушите си с длани. Даже и така той й причини остра болка в тъпанчетата. Едва тогава разбра какво е това. Влакът! Тя чуваше свирката му.
Сюзан впери поглед в тунела и видя единствената проникваща светлина. Започна да усеща мощния тътен на тоновете стомана, които се носеха към нея. Тогава се чу още някакъв звук, който, макар и позаглушен, се врязваше в съзнанието по-силно и от свирката. Това бе стърженето на стомана о стомана. Колелетата на идващия влак се затягаха в напразен и отчаян опит да спрат. Безсмислено беше. Инерцията бе твърде голяма.