Но преди да успее да отвори уста, завеждащият хирургия се впусна в пространна тирада относно присъствието, показателно за интереса към работата, за доброто представяне и удовлетворението. С две думи, даде да се разбере, че от тук нататък всяко отсъствие на Сюзан ще бъде за сметка на Белоус. Негова работа било как ще накара поверените му студенти да полагат нужното старание.
По време на същинската визитация Старк, както винаги, се държа предизвикателно, особено с Белоус. Почти пред всеки болен му задаваше някакъв труден въпрос, а отговора посрещаше с гневно негодувание. Дори някои от колегите специализанти разбраха, че нарочно се заяжда, и се опитаха да се намесят, като отговаряха на въпросите, явно отправяни към Белоус.
В края на визитацията Старк го извика встрани, за да го смъмри, че се представя под възможностите си, а и не оправдава очакванията на отделението. Най-сетне изплю камъчето: попита какво обяснение ще предложи Белоус за лекарствата, намерени в шкафче 338.
Белоус отрече да има нещо общо с цялата работа, знаеше само това, което Чандлър му бе споменал. Обясни, че е използвал шкафче 338 за около седмица, преди да му дадат сегашното за постоянно. Старк настоя нещата да се изяснят час по-скоро.
Фактът, че свързват името му с тази нелепа история, бе страшно неприятен за Белоус. Бездруго бе склонен към преувеличение и преживяваше всичко твърде драматично. Склонността му към професионална параноя се засили неимоверно и до обед тревогата му, вместо да се разсее, нарасна още повече.
За деня имаше две назначени операции и пусна студентите в операционната зала. При първата му асистираха Голдбърг и Феъруедър, но участието им се сведе до измиването на ръцете. При втория случай асистенти бяха Карпен и Найлс. Белоус се държа много внимателно, насърчи Найлс и положителният резултат бе налице: никакви припадъци, никакви сцени. Всъщност Найлс се оказа най-сръчният от студентите и Марк му позволи да направи кожния шев.
По време на обеда Белоус успя да издебне Чандлър и да го поразпита. Главният специализант му повтори това, което вече му бе известно, а именно, че случаят с лекарствата е вбесил Старк.
— Цялата тази проклетия е просто нелепост! — избухна Белоус. — Не е ли разпитал Уолтърс, та да престане да се заяжда с мен?
— Дори и аз не съм говорил с Уолтърс — рече Чандлър. — Проверих в операционната, но днес не се е появявал. Никой не го е виждал.
— Какво говориш? — учуди се Белоус. — Та Уолтърс не е отсъствал нито ден от четвърт век.
— Какво мога да ти кажа? Няма го, и толкоз.
Тази информация накара Белоус сам да издири виновника. Оказа се, че Уолтърс няма телефон. Успя да получи само адрес: Роксбъри, Стюарт стрийт 1833.
Към един и половина Белоус вече беше пред истерия. Обади се отново в операционното отделение, откъдето потвърдиха, че Уолтърс още не се е появил, и тогава той реши, че няма друг изход и ще трябва да го посети. Това бе единственият начин да разсее подозренията, насочени към него. Решението не беше чак толкова трудноизпълнимо, макар че бе твърде необичайно за Белоус да напуска болницата по обед. Но той имаше тревожното чувство, че през последните четирийсет и осем часа неговото така желано и обещаващо място в Мемориалната болница е в опасност. Имаше два проблема: първия, с лекарствата, щеше лесно да разреши, защото знаеше, че не е замесен и остана само да го докаже; виж, проблемът със Сюзан и нейния тъй наречен „проект“ бе нещо съвсем друго.
Белоус успя да прехвърли студентите си на д-р Лари Биърд, внук на дарителя, чието име носеше болничното крило. Закачи предавател на колана си, предупреди телефонистите и се уговори с един колега специализант да го прикрива за час. Измъкна се от болницата в 13:37 ч. и махна на едно такси.
— Стюарт стрийт, в Роксбъри? Там ли отивате? — Шофьорът го погледна въпросително и презрително сви устни.
— Номер 1833 — добави Белоус.
— Е, вие плащате.
Грозните купчини мръсен сняг, от които се вдигаше пара, правеха гледката особено потискаща. Дъждът не отслабваше. По пътя не се мяркаше жива душа. Безлюдните улици напомняха опустелите градове на маите. Сякаш се бе задал краят на света и хората бяха решили да залостят завинаги вратите на домовете си.
Навлязоха в Роксбъри и картината стана още по-грозна. Пътят минаваше покрай полуразрушени складове, а после през порутени бедняшки жилища. Атмосферата ставаше още по-отблъскваща заради студа, непрестанния дъжд и топящия се сняг. Всичко това го потискаше все повече и повече. Най-накрая таксито спря и Белоус зърна табелката Стюарт стрийт. В същото време дясното предно колело хлътна в канавката, пълна с вода, и предната броня се удари в разбития паваж. Шофьорът изруга и завъртя волана, за да не хлътне и задното колело. От маневрата колата се тресна и подскочи. Белоус си удари главата в тавана.