След размяната на обичайните любезности Сюзан седна срещу д-р Чапман. Той свали очилата си за четене и внимателно ги постави върху попивателната.
— Сюзан, защо не дойдохте при мен да обсъдим тази работа, преди да се е раздула? В края на краищата аз затова съм тук. Щяхте да спестите много страдания както за себе си, така и за института. Моята задача е да се погрижа всеки да бъде доволен. Очевидно това е невъзможно, но понякога успявам. И все пак нужно е да бъда предупреден, когато възникне по-особен проблем. Обичам да съм в течение кога нещата вървят зле и кога добре.
Сюзан кимаше с разбиране, докато той говореше. Тя все още беше със същите дрехи, които носеше по време на инцидента в метрото. Ожулените й колене биеха на очи. Пакетът със сестринската униформа беше в скута й, по-неугледен и от нея.
— Доктор Чапман, цялата работа започна съвсем невинно. Първите дни в клинична обстановка са достатъчно трудни и без поредицата от случайни съвпадения, с които се сблъсках. Те ме подтикнаха да хукна към библиотеката. Хем да си събера мислите, хем да науча нещо. Заех се с усложненията при анестезия. Реших, че след ден-два ще мога да се върна към обичайните си занимания, но после много бързо се увлякох. Натъкнах се на данни, които ме поразиха, и си помислих… Може би вие ще се изсмеете, като ви кажа. Смущава ме дори мисълта за това.
— Опитайте все пак.
— Мислех, че може би съм на път да открия някаква нова болест или синдром, или поне реакция спрямо някое лекарство.
Искрена усмивка озари лицето на д-р Чапман.
— Нова болест! Това щеше да бъде голям успех за човек, който е още в началото на клиничната си практика. Е, така или иначе, това вече е минало. Сега се чувствате по-различно, нали?
— Повярвайте ми, така е. Не съм лишена от рефлекс за самосъхранение. Освен това започвам да получавам халюцинации от цялата тази работа. Днес следобед постъпих налудничаво, струва ми се. Въобразих си, че един мъж ме следи, и изпаднах в паника. Сигурно сте забелязали коленете ми, дрехите ми. Накратко казано, опитах се да прекося линиите и да отида на отсрещния перон на станция „Кендъл“ в метрото. Идиотска постъпка! — Сюзан многозначително чукна с показалец по главата си. — След това разбрах, че е необходимо да се върна към нормалното си състояние, и то бързо. Незабавно. И в същото време случаите на кома в Мемориалната не ми дават мира. Бих искала да продължа проучванията си по някакъв легален начин. Очевидно случаите са повече, отколкото първоначално предполагах, и може би това е причината доктор Харис и доктор Маклиъри да се подразнят от моето наивно вмешателство. Така или иначе, съжалявам, че ви създадох неприятности. От само себе си се разбира, че не съм го направила нарочно.
— Сюзан, Мемориалната болница е огромна и вероятно вече всичко е забравено. Единствената значителна последица е, че ще се наложи да ви прехвърля на обучение по хирургия към Ветеранската. Въпросът е уреден — утре сутрин трябва да се явите в кабинета на доктор Робърт Пайлс. — Д-р Чапман направи обичайната пауза и внимателно се вгледа в нея. — Предстои ви дълъг път, Сюзан. Ще имате достатъчно време да откривате нови болести или синдроми, ако това е желанието ви. Но сега, днес, тази година, вашата главна цел трябва да бъде същественото медицинско образование. Оставете Харис и Маклиъри да работят върху случаите на кома. Искам отново да се заловите за работа, защото очаквам само добри отзиви за вас. Досега сте се представяли отлично.
Сюзан напусна административната сграда на Медицинския институт, обзета от радостна възбуда. Като че ли д-р Чапман имаше способността да опрощава грехове. Мъчителната тревога, че ще я изключат от института, вече не съществуваше. Явно обучението по хирургия в Болницата на ветераните не беше така добро, както в Мемориалната, но в сравнение с това, което можеше да се случи, прехвърлянето й там наистина бе поносимо разрешение.
Минаваше пет часът и зимната нощ вече се спускаше над града. Дъждът беше спрял и нахлулата студена вълна изтласкваше краткотрайната дневна топлина към океана. Температурата беше спаднала до 8 градуса под нулата. Небето, поне точно над главата й, беше осеяно с ярки звезди. Към хоризонта те се губеха, тъй като светлината им не можеше да пробие пушилката над града. Сюзан прекоси Лонгуд Авеню, като подтичваше между пълзящите коли на нетърпеливи шофьори, които се прибираха от работа и бързаха да се измъкнат от града.