— Разбира се.
Вение фиксира нещо неопределено в далечината, отвъд бетонните колони и слабото осветление, и се усмихна.
— А посещавали ли сте тамошния параклис на Клането?
„Нахален гаден комарец, ето от кой вид си.“ Равноденственското клане имаше позорната слава на най-грозния инцидент по време на бараярското нашествие. Двестате комарски съветници, членове на управляващия по онова време сенат, бяха обявили капитулация и малко по-късно бяха разстреляни от бараярските тайни служби в гимнастическия салон на едно училище. Политическите последствия се бяха колебали в тесните граници между сериозното и катастрофалното. Усмивката на Майлс позамръзна на устните му.
— Разбира се. Не бих могъл да пропусна, нали?
— Всички бараярци би трябвало да направят това поклонение. Според мен поне.
— Отидох с един мой близък приятел. Помогнах му да направи ритуално жертвоприношение за леля си.
— Роднина на един от Мъчениците ви е приятел? — За момент очите на Вение се разшириха от искрена изненада, което беше като свеж полъх в този иначе грижливо режисиран разговор, или поне на Майлс му се стори така. Колко ли пъти бе репетирал наум думите си Вение, докато отвътре го е сърбяло за възможност да ги изрече на глас?
— Да. — Майлс вложи в погледа си малко по-голяма доза открито предизвикателство.
Вение явно почувства тежестта му, защото пристъпи неспокойно от крак на крак и каза:
— Понеже сте син на баща си, просто съм малко изненадан, това е всичко.
„От кое, че имам приятели комарци?“
— Именно защото съм син на баща си, не би трябвало да сте изненадан.
Веждите на Вение подскочиха.
— Е… има една теория, че клането е било наредено от император Ецар без знанието на адмирал Воркосиган. Ецар със сигурност беше достатъчно безмилостен, за да направи такова нещо.
— Достатъчно безмилостен, да. Но не и достатъчно глупав. Тази брилянтна идея се е пръкнала в главата на главния политофицер на бараярската експедиция, за което баща ми се погрижил въпросният офицер да заплати с живота си. Не че това помогнало някому. Дори да оставим настрана моралния аспект на въпроса, клането е било един изключително глупав акт. Обвинявали са баща ми за много неща, но глупостта никога не е била сред тях. — Бе започнал да приказва опасно бързо. И опасно много.
— Сигурно никога няма да научим цялата истина. — каза Вение.
„Това на отстъпка ли трябваше да прилича?“
— Може цял ден да ви повтарят истината, но ако предварително сте решили да не й повярвате, тогава да, не мисля, че някога ще я научите. — Той оголи зъби в усмивка, която не беше точно усмивка. „Не, овладей се. Защо да позволяваш на този комарски глупак да разбере, че те е засегнал?“
Вратите на близкия асансьор се отвориха и Майлс моментално забрави за съществуването на Вение, защото от кабинката излязоха мадам Ворсоасон и Николай. Тя беше облечена със същия безрадостен кафеникав тоалет, който носеше и сутринта, и носеше цял куп дебели якета. Махна им с ръка изпод тях и се приближи с бърза крачка.
— Много ли закъснях? — попита задъхано. — Добър ден, Вение.
Потискайки първия идиотизъм, който му дойде на езика, а именно: „Мога да ви чакам цял живот, милейди“, Майлс успя все пак да каже:
— Добър ден, мадам Ворсоасон. Здравей, Николай. И вие ли ще дойдете с нас? — „Мога ли да се надявам?“ — Съпругът ви тъкмо отиде да провери какво става с въздушната кола.
— Да, вуйчо Вортис реши, че това ще е един добър нагледен урок за Николай. А и самата аз не съм излизала много извън купола. Така че с удоволствие приех поканата. — Усмихна се, прибра назад един кичур коса, който бе успял да се измъкне от затвора си, и едва не изпусна купчината якета. — Не знаех дали ще кацнем някъде и ще се разходим навън пеша, но за всеки случай донесох няколко якета.
Голяма, херметично затваряща се въздушна кола с две купета се показа съскайки иззад ъгъла и кацна с въздишка до тях. Предната врата се отвори, Ворсоасон слезе и поздрави съпругата и сина си. От предната седалка професорът наблюдаваше с усмивка краткото объркване по разпределянето на двете купета между шестимата пътници, но Николай бързо разреши въпроса, като настоя да седне както до дядо си Вортис, така и до татко си.
— Може би днес Вение ще ни бъде пилот? — свенливо предложи мадам Ворсоасон.
Мъжът й й хвърли неочаквано злобен поглед.
— Напълно съм в състояние да пилотирам.
Устните й помръднаха, но тя не възрази. „Избирай, милорд ревизор — помисли си Майлс. — Кое предпочиташ — да те вози човек, който навярно страда от първите симптоми на дистрофията на Ворзон, или комарец със силно патриотично чувство, чиято кола е пълна с изкушаващи бараярски ворски мишени?“