За учудване на Майлс, Вение каза:
— Наистина трябва да го обмислите, мадам Ворсоасон.
Изражението й, което по време на полета постепенно се бе съживило, сега отново си върна старата сдържаност.
— Аз… ще видим. Може би догодина. След като… ако Тиен реши да остане.
Гласът на Ворсоасон, по интеркома откъм предното купе, ги прекъсна, за да насочи вниманието им към торфеното блато в една дълга тясна долина под тях. Майлс не беше очаквал гледката да е толкова внушителна. Първо, цветът му бе яркозелен, и второ — беше дълго километри.
— Този вид произвежда шест пъти повече кислород от земния си предтеча — гордо отбеляза Вение.
— Значи… ако се изгубиш навън без дихателна маска, можеш ли да долазиш до него и да оцелееш, докато те спасят? — практично попита Майлс.
— Ммм… ако можеш да задържиш дъха си за стотина години.
Майлс започваше да подозира Вение в наличие на чувство за хумор, скрито под маската на нервак. Както и да е, въздушната кола заслиза по спирала към участък с оголени скали и вниманието на Майлс бе привлечено от терена им за кацане. Бе имал неприятен и дълбок, така да се каже, личен опит с коварството на арктическите блата. Но Ворсоасон успя да приземи колата с успокоително хрущящо дрънчене върху твърда скала и всички нагласиха дихателните си маски. Капакът се вдигна и в лицата ги удари студен, негоден за дишане въздух. Излязоха от колата и заслизаха предпазливо по скалите, за да огледат отблизо кашкавите зелени растения. Бяха си кашкави зелени растения, нямаше второ мнение. И бяха много. Чак до хоризонта. Много. Кашкави. Зелени. С известно усилие Майлс възпря вдъхновения си мозък от съставянето на дълъг доклад до императора в този стил и вместо това се опита да оцени подобаващо изобилстващия с технически термини трактат на Вение на тема потенциалните щети от дълбокото замразяване върху не знам си какъв химически цикъл.
След като се наслаждаваха още известно време на гледката — която си беше все същата, а Ники, въпреки че подскачаше наоколо като бълха, следван героично от майка си, не успя да падне в блатото — се качиха във въздушната кола. След полет над една съседна зелена долина и над една друга в мрачно кафяво — необработена — за сравнение и контраст, се насочиха обратно към купол „Серифоза“.
Една доста голяма инсталация, перчеща се със собствения си синтезен реактор, и буйната разнообразна зеленина, разливаща се около нея, привлякоха вниманието на Майлс към левия хоризонт.
— Какво е това? — попита той Вение.
— Главната експериментална станция на „Отпадъчна топлина“ — отговори той.
Майлс натисна интеркома.
— Някаква възможност да кацнем за малко долу и да огледаме?
Гласът на Ворсоасон прозвуча колебливо:
— Не знам дали ще успеем да се върнем в купола преди мръкване. Не ми се иска да рискуваме.
На Майлс не му беше хрумвало, че нощните полети са толкова опасни, но вероятно Ворсоасон знаеше докъде стигат собствените му възможности. Освен това на борда бяха жена му и детето му, да не говорим за целия този имперски товар в донякъде непредразполагащото лице на Майлс и професора. И все пак изненадващите инспекции винаги бяха най-забавните, ако искаш да получиш вярната картинка. За миг той се изкуши да настои. По ревизорски.
— Със сигурност би било интересно — промърмори Вение. — Самият аз не съм бил там от години.
— Може би някой друг ден? — предложи Ворсоасон.
Майлс се отказа. Двамата с Вортис си играеха на високопоставени гости тук, а не на генерални инспектори. Истинската криза беше там горе.
— Може би. Ако остане време.
След още десетина минути купол „Серифоза“ изникна на хоризонта. Беше импозантна и пищна гледка на фона на здрачаващото се небе с примигващите си нишки от светлинки, с лупингите на транспортните тръби, с топлия блясък на куполите, с искрящите кули. „Ние човеците се справяме доста добре — помисли си Майлс, — ако ни погледнеш откъм правилния ъгъл.“ Въздушната кола се плъзна през транспортния шлюз и кацна в гаража.
Вение продължи с въздушната кола, а Ворсоасон събра допълнителните дихателни маски. Мадам Ворсоасон буквално грееше, възбудена от обиколката извън купола.
— Не забравяй да включиш маската си в презаредителя — изчурулика тя на съпруга си, докато му подаваше своята.