— Ето, беше по-добре — промърмори той. — Напоследък се справяме по-добре, нали?
Тя измърмори в отговор обичайните уверения. Сценарият беше лесен и стандартен. Би предпочела честното мълчание. Престори се, че е задрямала от следактовата умора, докато хъркането му не я увери, че е заспал. После отиде в банята да се наплаче.
Глупав, неразумен плач. Заглуши хлиповете си в един пешкир от страх, че той, Ники или някой от гостите може да я чуе и да дойде да провери какво става. „Мразя го. Мразя се. Мразя го задето ме кара да се мразя…“
От всичко най-силно ненавиждаше в себе си онзи осакатяващ копнеж за физическа обич, който се възраждаше като плевел в сърцето й, без значение колко пъти се бе опитвала да го изкорени. Тази нужда, тази зависимост, тази любов към докосването трябваше първа да бъде пречупена. Тя я беше предала по-жестоко от всичко друго. Ако успееше да убие нуждата си от обич, тогава и всички останали пранги, които я държаха вързана — чувството за чест, за дълг и най-вече всички форми на страх — щяха да паднат по реда си. „Доста мистично — помисли си тя. — Ако успея да убия всички тези неща у себе си, ще мога да се освободя и от него.“
„Ще бъда ходещ мъртвец, но ще съм свободна.“
Приключи с плача, изми си лицето и взе три болкоуспокояващи. Сега вече щеше да може да заспи. Но когато се вмъкна в спалнята, завари Тиен буден, очите му просвяткваха в сенките. Чу шепота на босите й крака по килима и запали лампата. Екатерин се опита да си спомни дали безсънието фигурираше в списъка с ранните симптоми на болестта му. Тиен повдигна завивките, за да се мушне до него.
— Какво прави там толкова време? Наслаждаваше се на миговете далеч от мен ли?
Не беше сигурна дали очаква от нея да се засмее, в случай че думите му бяха шега, или да отрече възмутено. Вместо това, заобикаляйки проблема, тя каза:
— О, Тиен, за малко да забравя. Днес следобед се обадиха от банката ти. Много странно. Нещо, че се изисквал и моят подпис, както и длановият ми отпечатък, за да закрият пенсионната ти сметка. Казах им, че сигурно е станала някаква грешка, но че ще говоря с теб и ще им се обадя.
Той замръзна, както бе посегнал към нея.
— Нямат работа да ти се обаждат за това!
— Не знам. Казаха, че щели да забавят закриването й, докато не се свържа с тях.
— Да го забавят?! Тъпа кучка! — Дясната му ръка се сви разгневено в юмрук.
Обидата преобърна стомаха й. Всичките тези усилия да го успокои, а ето че отново бе на ръба…
— Тиен, какво не е наред? Какво става? — тревожно попита тя. Молеше се да не удари с юмрук стената. Шумът — щеше ли да чуе вуйчо й или онзи Воркосиган, и как щеше да обясни…
— Не… не. Извинявай. — Той потри челото си и Екатерин тайничко въздъхна от облекчение. — Забравих, че според законите на Комар се изисква и твоят подпис. На Бараяр никога не съм имал проблем да изтегля авоарите от пенсионната си сметка, когато напусках работа, поне работа, която предлага пенсионни осигуровки. Тук, на Комар, изглежда, изискват подпис и от ползвателя в случай на смърт. Няма нищо. Обади им се утре сутринта и уреди нещата.
— Няма да напускаш работа, нали? — Гърдите й се стегнаха в пристъп на паника. „Господи, не, не и поредното преместване, толкова скоро…“
— Няма. Успокой се. — Той се усмихна с половин уста.
— О. Добре. — Екатерин се поколеба. — Тиен… имаш ли някакви пари по старите ти сметки на Бараяр?
— Не, винаги ги теглех накрая. Защо те да ми използват парите, когато можем да ги използваме ние? Неведнъж са ни помагали да свържем двата края между назначения, не помниш ли? — Той се усмихна горчиво. — При дадените обстоятелства трябва да признаеш, че идеята да спестявам за стари години едва ли може да се нарече умна. А и ти държеше на онази ваканция на Южния континент, нали?
— Струва ми се, тогава каза, че парите били от премия при напускането.
— Така си и беше, в известен смисъл.
Значи… ако с Тиен се случеше нещо лошо, тя и Николай щяха да останат без нищо. „Ако скоро не започне лечение, нещо лошо определено ще му се случи.“
— Да, но… — Мисълта я удари като юмрук в стомаха. Възможно ли бе? — Да не ги теглиш за… ще започнем галактическото лечение, нали? Ти, аз и Николай? О, Тиен, толкова се радвам! Най-после. Разбира се. Трябваше да се сетя. — Значи за това му трябваха парите, да, най-после! Тя се обърна към него и го прегърна. Но щяха ли да стигнат? Ако бяха по-малко от едногодишните вноски… — Ще стигнат ли?
— Не знам. Проверявам.
— Спестила съм малко от домакинския си бюджет, може да използваме и тях — предложи тя. — Ако това ще ни помогне да тръгнем по-скоро.