— Така ли? А аз реших, че е страст. Или професия.
— Не. По онова време не знаех какво искам.
— А сега знаете ли?
Тя се засмя неуверено. Не отговори, така че той просто се усмихна и тръгна покрай парапета, разглеждайки градинката й. Спря пред бонзая, който клечеше в саксията си като някакъв яркочервен чуждопланетен Буда, вдигнал вейки в поза на смирена молитва.
— Не мога да се въздържа да не попитам — замислено каза той, — какво е това нещо?
— Бонзай.
— Наистина? Това е… не знаех, че може да се направи със скелит. Обикновено са високи по пет метра. И с много грозен кафеникав цвят.
— Една от сестрите на баба ми обичаше градинарството. Често й помагах като малка. Беше истински пионер — от стария вид, твърда като стомана — и вор до мозъка на костите си. Дошла на Южния континент веднага след Сетаганданската война. Оцеляла след серия от съпрузи… след… ами, всичко. Наследих го от нея. Той е единственото растение, което донесох на Комар от Бараяр. На повече от седемдесет години е.
— Невероятно!
— Истинско дърво си е, с всички жизнени функции.
— И… ха!… ниско.
За момент тя се уплаши, че може да го е засегнала несъзнателно, но явно не беше. Той свърши с инспекцията и се върна при парапета и виното си. Отново се загледа към западния хоризонт и залязващото огледало, веждите му се свъсиха.
Притежаваше излъчване, което, поради факта, че сам не обръщаше внимание на физическите си особености, предизвикваше наблюдателя да го направи, и то на глас. Но малкият лорд бе разполагал с целия си живот, за да се нагоди към състоянието си. Не като ужасната изненада, която Тиен бе открил сред документите на покойния си брат и която тайните изследвания впоследствие бяха потвърдили за самия него и за Николай. „Можеш да си направиш изследвания анонимно“ — беше спорила тя. „Но не мога да се лекувам анонимно“ — й бе възразил той.
Откакто бяха дошли на Комар, Екатерин беше на крачка да въстане срещу обичая, закона и заповедите на своя господар и съпруг и самоволно да заведе неговия син и наследник на лекар. Знаеха ли комарските лекари, че една ворска майка не е законен настойник на собствения си син? Навярно би могла да се престори, че генетичният дефект е наследен от нея, а не от Тиен. Но генетиците, колкото и малко да си разбираха от работата, със сигурност щяха да открият истината.
След малко тя каза, без връзка с предишния им разговор:
— Лоялността на всеки ворски мъж трябва да е насочена първо към неговия император, но тази на ворската жена трябва да принадлежи най-напред на съпруга й.
— Исторически и от законова гледна точка е така. — Гласът му прозвуча развеселено — или изумено? — и той отново се обърна към нея. — Това не винаги е било в нейна вреда. Когато екзекутирали съпруга й за измяна, съдът приемал, че съпругата само е изпълнявала заповедите му и така се измъквала безнаказано. Всъщност чудя се дали чисто прагматичната причина зад всичко това не е, че един слабонаселен свят не би могъл да се лиши от утробата й.
— Не ви ли е хрумвало, че в това има някаква извратена асиметрия?
— Но така е било по-лесно за нея. Повечето жени обикновено имат само по един съпруг наведнъж, докато мъжете често имат голям избор от императори и тогава накъде трябва да насочи човек лоялността си? Лошият избор може да се окаже пагубен. Макар че, когато дядо ми генерал Пьотър и армията му изоставили лудия император Юри и подкрепили император Ецар, това се оказало пагубно за Юри. И добро за Бараяр, между другото.
Тя отпи отново. От мястото, където седеше, силуетът му се очертаваше ясно на фона на потъмняващия купол, потънал в сенки, загадъчен.
— Значи вашата страст е политиката, така ли?
— Господи, не! Не бих казал.
— Историята?
— Само от време на време. — Той се поколеба. — Преди беше армията.
— Преди?
— Преди — твърдо повтори той.
— А сега?
Беше негов ред да не отговори. Сведе поглед към чашата си и разклати остатъка от виното. Най-сетне каза:
— Според бараярската политическа теория всичко е взаимосвързано. Обикновените поданици са верни на своя граф, графовете са верни на императора, а за императора се предполага, че е верен на цялата империя, на тялото на империята под формата на всичките й, ъъъ, тела. Тук става малко прекалено абстрактно за моя вкус. Как може да е отговорен пред всички, без да е отговорен пред всеки поотделно? И ето че се връщаме на първото квадратче. — Той пресуши чашата си. — Как да си бъдем верни един на друг?
„Аз вече не знам…“
Настана мълчание. Двамата гледаха как последните лъчи на огледалото се скриват зад хълмовете. За още минута-две бледо сияние увенчаваше залеза му в небето.