Выбрать главу

Варлам Шаламов

Комбед

В трагичните страници на историята на Русия от тридесет и седма и тридесет и осма година има и лирични редове, написани със своеобразен почерк. В килиите на Бутирския затвор — този огромен затворнически организъм със сложен живот в многото си крила, мазета и кули, натъпкани до краен предел, до степен следствените арестанти да изпадат в безсъзнание по време на масовите арести, на етапи без съд и присъда, в килиите, натъпкани с живи хора, възникна любопитен обичай, традиция, която просъществува няколко десетилетия.

Постоянно насажданата бдителност, прераснала в шпиономания, беше болест, обзела цялата страна. На всяка дреболия или неволна грешка на езика се придаваше зловещ таен смисъл, който трябваше да бъде разтълкуван в следствените кабинети.

Принос на затворническото ведомство беше забраната, наложена върху получаването на колети с дрехи и храна за следствените арестанти. Мъдреците на юридическия свят уверяваха, че боравейки с две франзели, пет ябълки и два чифта стари панталони в затвора може да бъде съобщен какъвто и да било текст, дори откъс от „Ана Каренина“.

Тези „сигнали от свободния свят“, породени във възпалените мозъци на службашите от Учреждението, бяха ликвидирани. Вече се разрешаваше да се получават само пари, по-конкретно — не повече от петдесет рубли месечно на всеки арестант. Това можеха да бъдат само кръгли суми — 10, 20, 30, 40, 50 рубли; така се премахваше възможността за създаване на нова „азбука“, основаваща се на цифрите.

Най-просто, най-сигурно би било изобщо да забранят всякакви контакти, но тази мярка бе оставена за следователите, които водеха „делата“. „В интерес на следствието“ те имаха право да забранят паричните записи. В записите имаше и известен търговски интерес — магазинът-„лавка“ на Бутирския затвор многократно увеличи оборота си, след като забраниха колетите с храна и с дрехи.

Кой знае защо, администрацията не смееше окончателно да ликвидира помощите от роднините и познатите, макар да беше сигурна, че и в този случай нямаше да има никакъв протест нито вътре в затвора, нито извън него, на свобода.

Нарушаване, ограничаване на и без друго призрачните права на следствените затворници…

Руският човек не обича да свидетелства в съда. По традиция в руския процес свидетелят малко се различава от обвиняемия и неговата „причастност“ към делото е определена отрицателна характеристика за в бъдеще. Още по-лошо е положението на следствените затворници. Всички те са бъдещи осъдени, понеже се смята, че „жената на Цезар няма пороци“ и органите на вътрешните работи на грешат. Никой не се арестува, без да има защо. След ареста логично следва присъда; дали този или онзи следствен арестант ще получи голяма или малка присъда — това често пъти зависи от късмета на затворника, от „щастието му“, или от цял комплекс причини, в които влизат и дървениците, хапали следователя през нощта преди доклада му, също и резултатите от гласуването в американския конгрес.

Пътят от портала на следствения затвор на практика е един — в „черния гарван“, затворническия автобус, който откарва осъдените на гарата. Там — товарене във вагони, бавно движение на безбройните арестантски влакове по железопътните линии и накрая — един от хилядите „трудови“ лагери.

Тази обреченост оставя своя отпечатък и върху поведението на следствените арестанти. Безгрижието, юначеството се сменят с мрачен песимизъм и упадък на душевните сили. По време на разпитите следственият арестант се бори с призрак — призрак, който има исполинска сила. Арестантът е свикнал да си има работа с реални неща, а сега с него битката води Призрак. Ала „този огън го изгаря, копието го пробожда“. Всичко освен „делото“ е ужасяващо реално. Изнервен, потиснат от борбата си с фантастичните видения, поразен от огромните им размери, арестантът губи волята си. Той „подписва“ всичко, което е измислил следователят, и от този миг също става част от нереалния свят, с който се е борил, става пионка в страшната и тъмна кървава игра, която се води в следователските кабинети.

— Къде го закараха?

— В Лефортово. Да подписва.

Следствените знаят за своята обреченост. Знаят го и хората от затвора, които се намират от другата страна на решетките — затворническата администрация. Комендантите, дежурните, часовите, конвоят свикват да гледат на следствените арестанти не като на бъдещи, а като на настоящи затворници.

През 1937 година един подследствен арестант попита по време на проверка дежурния караулен комендант нещо за новата Конституция, която тогава влизаше в сила. Комендантът рязко му отвърна: