— Това не ви интересува. Вашата Конституция е Наказателният кодекс.
В лагера следствените затворници също ги чакат „промени“. Лагерите винаги са пълни със следствени — понеже да те осъдят не означаваше да се отървеш от перманентното действие на всички членове от Наказателния кодекс. Те действуваха също както извън лагерите, с тази разлика, че всичко — доносите, наказанията, разпитите — беше още по-разголено, още по-грубо и фантастично.
Когато в столицата бе забранено предаването на храни и дрехи, в затворническата провинция — в лагерите — въведоха специална „следствена дажба“ — канче вода и триста грама хляб на ден. Карцерното положение, в което бяха поставени следствените, бързо ги приближи до гроба.
С помощта на тази „следствена дажба“ се опитваха да получат „царицата на доказателствата“ — самопризнанието на подследствения, подозирания, обвиняемия.
През 1937 година в Бутирския затвор разрешаваха на следствените да получават пари — не повече от 50 рубли месечно. Всеки, който имаше пари на своята лична сметка, имаше право да пазарува в „лавката“ на затвора, четири пъти месечно можеше да изхарчи по тринадесет рубли — „лавката“ се отваряше веднъж седмично. Ако в момента на арестуването следственият е имал у себе си по-голяма сума, тя също се внасяше на личната му сметка, но въпреки това не можеше да се харчат повече от 50 рубли.
Естествено, пари в брой не се даваха, работеше се с квитанции и сметката се водеше на гърба на тези квитанции — лично от продавача в магазина и задължително с червено мастило.
За общуване с началството и с цел поддържане на дисциплина в килията от незапомнени времена съществува системата на килийните старейшини.
Всяка седмица в деня преди „лавката“, по време на проверката, администрацията на затвора раздаваше на старейшините плоча за писане и парче тебешир. На тази плоча старейшината трябваше предварително да сумира всички поръчки на арестантите от килията. Обикновено върху лицевата страна на плочата се отбелязваше общото количество на продуктите, а на гърба й пишеше чии са поръчките.
Почти винаги тази процедура отнемаше цял ден — нали животът в затвора е изпъстрен с най-различни събития и мащабите на тези събития са значителни за всички арестанти. Сутринта на следващия ден старейшината и заедно с него един-двама души отиват в магазина да получат покупките. През останалата част от деня донесените продукти се разпределят, претеглени според „индивидуалните поръчки“.
В затворническия магазин имаше голям избор от продукти: масло, салам, различни видове кашкавал, бели хлебчета, цигари, махорка…
Седмичният порцион на храната в затвора бе разработен веднъж завинаги. Ако арестантите забравеха деня от седмицата, те можеха да го определят по миризмата на чорбата на обяд, по вкуса на единственото блюдо за вечеря. В понеделник за обяд винаги имаше супа от грах, а за вечеря — овесена каша, във вторник — просена супа и булгурена каша. За шест месеца следствен живот всяко блюдо се появяваше точно двадесет и пет пъти — храната в Бутирския затвор открай време се славеше с разнообразието си.
Онзи, който имаше пари, макар дори само тези четири пъти по тринадесет рубли, можеше да прибави към затворническата чорба и каша нещо по-вкусно, по-хранително, по-полезно.
Който нямаше пари, естествено, не можеше да си купи нищо. В килията винаги имаше хора без нито една копейка — не един и не двама. Това можеше да бъде човек от друг град, арестуван на улицата по „най-таен начин“. Жена му сигурно е обиколила всички затвори, комендатури и отделения на милицията в града, правейки напразни опити да научи „адреса“ на мъжа си. По принцип в такива случаи не даваха конкретен отговор, всички учреждения мълчаха. Тогава жената носеше колетите от затвор в затвор — може пък някъде да ги приемат, което ще означава, че мъжът й е жив, ако ли не ги приемаха — очакваха я тревожни нощи.
Или както беше станало с един арестуван глава на семейство: веднага след ареста накарали жена му, децата и роднините да се отдръпнат от него. Измъчвайки го с непрекъснати разпити от момента на арестуването, следователят се опитвал да го накара да си „признае“ онова, което той никога не бил извършвал. Като мярка за въздействие освен заплахите и побоите лишили арестанта от пари.
Роднините и познатите съвсем основателно се страхуваха да ходят в затворите и да носят колети. Настойчивостта в предаването на колетите, в търсенето, в справките често пъти будеше подозрение, нежелателни и сериозни служебни неприятности, дори можеше да доведе до арест — срещаха се и такива случаи.