Неш кимна:
— Мисля, че ти трябва да му го кажеш.
Преди Рап да отговори, Колман му подаде телефона.
— Хъб… Рик ли ти каза, че Аякс е бил приспан от ветеринаря в Джелалабад, или беше твое предположение? — Изчака отговора на Хъбард и добави: — Изпрати ми информацията за ветеринаря в Кабул. Искам да говоря с него.
Рап подаде телефона на Колман, но преди да се върне на темата за Дарън Сикълс, Неш го попита:
— Какво означаваше това?
Рап не искаше да се задълбочава в подозренията си, докато не получи повече информация, затова отговори:
— Опитвам се да проверя няколко следи. Оставям Дарън на теб, а аз трябва да се махна от тази сграда, иначе рискувам да прибягна към сериозно насилие.
— Дай ми пет минути — помоли го Неш, като вдигна пръстите на дясната си ръка.
— Не. Писна ми от празни приказки. Трябва да тръгвам.
— Някакъв ветеринар… какво, по дяволите, очакваш да ти каже?
— Не се притеснявай за мене. Заеми се с Дарън и останалите кретени. Скоро ще дойдат още хора… — Рап погледна часовника си — … след около три часа. Трябва да започнат веднага, затова им измисли задачи.
Неш се намръщи:
— Откога станах координатор на операцията?
— Това върви в комплект с новия ти пост. Ти си най-старшият служител на ЦРУ в района, затова стой тук и управлявай операцията, докато ние строшим няколко врати и глави.
— Гадост!
Рап се засмя:
— Ти си национален герой. Не можем да допуснем нещо да ти се случи.
— Глупости! — изръмжа Неш. — Ти също беше там. Всъщност ти беше лудият, който нападна онези мръсници само с пистолет.
— Шшш. — Рап постави пръст пред устата си. — Това е секретна информация. — Засмя се и се обърна към Колман: — Стягай момчетата.
— По-леко ли искаш да пътуваме, или да всяваме респект?
— Леко… Само аз, ти, Джо и Ривърс. И зарежи тия бронирани машини. Намери някой очукан стар седан.
Двамата с Колман тръгнаха. Неш изчака смутено, докато се отдалечаваха по дългия коридор. Болеше го, че не го включват в такива акции. Официално го бяха направили бюрократ, а това го съсипваше. Така жена му беше много по-доволна и предвид факта, че имаха четири деца, едното още пеленаче, може би беше по-разумно да се откаже от рицарските доспехи… но боже, колко му липсваше тръпката!
13
Наемникът беше убил осемдесет и седем други човешки същества. Поне за толкова държеше сметка. Вероятно имаше още, телохранители и други, умрели по-късно от раните, които им е нанесъл. Истинският брой може би надвишаваше сто, но официалният оставаше осемдесет и седем. С много от тези убийства се гордееше — това бяха жестоки хора, сеещи болка и разрушение с алчността си за власт и пари. Имаше и доста, за чиято смърт знаеше, че ще отговаря пред Създателя. Повечето от тях беше ликвидирал в ранните етапи на кариерата си, преди да усъвършенства уменията си и да започне да подбира мишените. Някои бяха грешка, други бе убил от липса на опит. Беше използвал голите си ръце, жици, ножове и отрова, но най-често огнестрелно оръжие. В няколко случая, за които съжаляваше, бе прибягвал до експлозиви, които бяха изключително ефикасни, но непредсказуеми по отношение на страничните поражения.
Той умееше да убива. Правеше го твърде добре и това за малко да го погуби. В този занаят човек не можеше да расте, ако не е убеден в способностите си, но прекалената самоувереност определено можеше да му коства живота. След тринайсет години в бизнеса наемният убиец знаеше, че понякога трябва да кажеш „не“ — ако не за друго, дори само защото си казал „да“ твърде много пъти. Предизвикателството и парите бяха невероятна мотивация и той постоянно се стремеше да се усъвършенства. Затова търсеше все по-трудни поръчки: за да се доказва пред себе си, защото нямаше с кого друг да се съревновава. Всъщност беше доста глупаво — сякаш очакваше, че някой ден ще го номинират за най-добрия наемен убиец на десетилетието.
В крайна сметка самолюбието му и един изключително висок хонорар за малко не го срещнаха със смъртта. Онази поръчка промени всичко. Направи го по-мъдър. Той все още беше уверен в себе си, но много по-ясно осъзнаваше слабостите си и факта, че има и други хора, способни колкото него, пък дори и няколко по-добри. За последните беше най-трудно да прецени. По необходимост той никога не се срещаше с поръчителите. Не искаше да знаят как изглежда, а и те, ако имаха малко мозък, не биха показали лицата си пред един наемен убиец от световна класа. По тази причина се налагаше да използват посредници, които уреждаха договорите и плащанията. През цялата си кариера той бе използвал само трима такива. Първите двама бяха починали: единият от естествена смърт, другият — от куршум в главата, докато спокойно се разхождаше в парка „Ел Ретиро“ в Мадрид. Испанецът не разбираше добре поверителното естество на съвместната им работа, пък и фактът, че крадеше, също не му помогна да оцелее.