През последните две години и нещо наемникът работеше с един руснак и досега всичко вървеше гладко. Сегашната поръчка обаче все повече намирисваше и той вече съжаляваше, че не се отказа. Освен най-очевидната опасност — мишената, имаше още куп проблеми. Най-сериозният от тях беше поръчителят, който вече се опитваше да го контролира. За последните няколко часа убиецът получи информация, която го накара да се замисли кой може да е неизвестният му работодател. Човешко беше да си зададеш този въпрос, но обикновено мотивите бяха стандартни. Сега беше друго. Тайнственият поръчител му подаваше сведения, до които само вътрешен човек можеше да се добере. Това възбуди у наемния убиец чувството, че е наблюдаван. Неизвестният работодател се опитваше да се меси в работата му, а това не му харесваше. Този тип се изживяваше като кукловод и се опитваше да дърпа конците му, сякаш имаше работа с аматьор. След като стана ясно, че мишената е самият Мич Рап, пиколото донесе голям хартиен плик, в който имаше адрес, карта, ключ и точни инструкции кога и как да извърши покушението. Отначало наемникът се обиди. Той беше професионалист, по дяволите. Щом този поръчител разбираше толкова, да беше отишъл сам да застреля жертвата.
Убиецът обаче обузда самолюбието си и се съсредоточи върху усещането, че тази поръчка започва все повече да излиза извън обичайните параметри на риска. Един вътрешен глас — гласът на здравия разум — настояваше да хване такси за летището и незабавно да напусне страната. Ако го наблюдаваха обаче, това нямаше да е толкова лесно. Другият вътрешен глас — онзи, който понякога го тласкаше към неразумни постъпки — му нашепваше, че поръчката е твърде привлекателна, за да се откаже. Засега любопитството и голямото заплащане надделяха.
Той извади от хотелския сейф фалшивия си паспорт и кредитна карта на същото име, известна сума пари и няколко други изтъркани документа, каквито всеки опитен митничар очаква да намери в портфейла на мъж, преминал четирийсетте. Сложи си камуфлажни панталони, туристически обувки, работна риза и леко сиво яке „Норт Фейс“. В джобчето в долния край на левия си крачол пъхна сгъваемо ножче „Кършо Блек Блър“, ако случайно се наложеше да убие безшумно някого.
Следващото нещо в екипировката му беше аварийният комплект, който носеше, в случай че положението стане неспасяемо. Постави специално пригодената си раница на бюрото и провери съдържанието й. Вътре имаше автоматичен пистолет FNH 5.7. Наемният убиец беше използвал на практика всяка марка леко огнестрелно оръжие, известно на човечеството, и бе установил, че при пряка престрелка никое не може да се мери с този модел по три причини: първо, слабият откат, второ, големият капацитет на пълнителя от двайсет патрона и трето, уникалните 5.7х28-милиметрови куршуми, проникващи през почти всяка бронирана жилетка. Пистолетът имаше къс заглушител на дулото и три резервни пълнителя. Раницата съдържаше и две звуково-светлинни гранати М84 с часовников взривател, които бяха много ефикасни за отвличане на вниманието.
Самата раница беше най-впечатляващата част от екипировката. Бе изработена от брониран плат и с едно бързо дръпване на ципа и дръжката наемникът можеше да покрие с едната половина главата, а с другата — гърдите си. С още няколко движения, отнемащи не повече от две секунди, раницата се превръщаше в бронирана жилетка, в която пистолетът и няколко други полезни инструмента се разполагаха удобно на гърдите. Той закопча около кръста си още една чантичка, съдържаща втори обектив за цифровия фотоапарат и свръхкомпактен 9-милиметров пистолет „Берета“ с петсантиметров заглушител.
Останалите неща напъха в стандартен черен сак. Винаги внимаваше какво пипа, затова пет минути му бяха достатъчни, за да заличи отпечатъците си в стаята. Хотелът беше пълен с камери за наблюдение и нищо чудно, ако някой в посолството ги следеше в реално време. Нямаше никакво съмнение, че ще видят лицето му, но колкото и да не му харесваше, нямаше как да предотврати това.
Затова закачи на врата си фотоапарата „Канон EOS 5D Mark II“, който допълваше прикритието му като фотограф на свободна практика, и излезе. Задържа двата електронни ключа, единия в раницата, другия в портфейла, за да може да влезе в стаята, ако се наложи, но от опит знаеше, че повече няма да се върне. Много по-вероятно беше да напусне по спешност страната. Той се усмихна за пред цифровите камери във фоайето и поръча на портиера да му извика такси. Служителят го попита дали напуска хотела и той отговори с не, макар че точно това смяташе да направи.