Кенеди пристигна в американското посолство и след като изрита Дарън Сикълс от кабинета му, телефонира на президента и екипа му за национална сигурност. В типичния си аналитичен стил предаде цялата информация за корумпирания полицейски шеф. Президентът зададе само два въпроса. Дали подозират полицейския шеф в нечиста игра и всичко това свързано ли е с отвличането на Рикман. Отговорът на първия въпрос беше лесен. ЦРУ имаше досие с размерите на телефонен указател за генерал-лейтенант Абдул Рауф Каим. Бяха предупреждавали Държавния департамент, че този човек е закоравял талибан и не трябва да се включва в реинтеграцията. Кенеди съобщи този факт с възможно най-спокойния си тон. Държавният секретар щеше да получи мъмрене за това и тя не искаше да увеличава напрежението. Иначе двете жени си сътрудничеха много добре и беше добре да остане така. Отговорът на втория въпрос на президента не беше толкова ясен. Кенеди не искаше да съобщава информация, свързана с Луи Гоулд, докато не научеше повече. Изглеждаше, че отвличането на Рикман и нападението над Рап са координиран опит да се затрудни работата на ЦРУ в Афганистан. Затова засега можеше да каже на президента само, че разследват с презумпцията, че двете събития не са свързани.
23
Кенеди прекара още десет минути с Рап, като отговаряше на едни въпроси, други отклоняваше и предпазливо проверяваше до каква степен е загубил паметта си. Неспособността му да си спомня различни факти засягаше всички страни на живота му. Едно нещо обаче правеше най-силно впечатление: липсваха абсолютно всякакви спомени от последните три дни. За по-ранните събития в живота му спомените бяха разпокъсани, но с всеки припомнен факт паметта му се подобряваше. Понеже не искаше да го притеснява излишно, Кенеди му спести информацията, че миналата нощ лекарите много са се колебали дали да не пробият дупка в черепа му, за да източат кръвта, притискаща мозъка му. За момента прогнозите бяха много несигурни.
Военните лекари имаха богат опит с черепно-мозъчни травми, причинени от експлозии. Всеки случай беше различен. Някои пациенти се възстановяваха напълно след едноседмичен престой в болницата; други не се оправяха въпреки всички усилия и медикаменти. Кенеди не искаше да мисли за най-лошото. През годините Рап бе доказал, че има изключително добри способности да оцелява при обстоятелства, които биха убили повечето хора. Стремежът към предизвикателства — а те често застрашаваха живота му — беше движещата му сила. Той никога не се отказваше. Затова и дума не можеше да става за умиране.
Възстановяването му сега зависеше от добрата почивка и релаксация — и двете толкова чужди на Рап, колкото за куче да не лае по пощальон. Това поставяше Кенеди в уникално затруднение. Тя искаше Рап да намери Рикман. Нямаше друг служител, способен да се справи със задачата. Други можеха да помогнат, но тя имаше нужда от безстрашния безскрупулен Рап, който да обезвреди отрепките, пречещи на американските интереси в тази част на света. За съжаление това се отлагаше, докато лекарите не разрешаха. Засега не й казваха нищо конкретно — смятаха, че най-вероятно ще остане една седмица в леглото и после още една седмица за рехабилитация. Част от симптомите щяха да се задържат известно време: сънливост, завален говор, трудно ходене, размазано зрение, изтръпване, главоболие, амнезия, световъртеж, болки. Последното не тревожеше Кенеди. Издръжливостта на Рап на болка надхвърляше всякакви стандарти. Беше сигурна, че той ще се възстанови много бързо, но не разчиташе на това, затова му каза само, че трябва да свърши някои неща и после пак ще дойде да го види.
В коридора срещна един от лекарите, майор от ВВС, и му каза, че Рап е в съзнание. Разказа му за разговора им и той я увери, че това е много положително развитие. След това се извини и отиде лично да провери пациента.
Кенеди намери Колман в малкото фоайе заедно с двама от телохранителите й. Помоли ги да я оставят насаме с него. Седна и го хвана за ръката.
— Нали знаеш, че му спаси живота?
Колман се смути:
— Хайде да не се разнежваме.
На лицето на Кенеди се изписа нехарактерна за нея широка усмивка: