Кенеди погледна бегло Джоунс:
— Кларк, ако обичаш кажи на хората си да го дават по-спокойно, докато сме в базата.
Изражението на Джоунс не се промени. Черните очи и гладката му черна кожа придаваха на лицето му строг вид, много подходящ за работата му. Със същия успех на челото му можеше да пише: „Не ме учи какво да правя“. За момент изглеждаше, че двамата ще се сдърпат. Джоунс огледа хангара, сякаш проверяваше за опасности, после даде знак на хората си да освободят малко пространство около началничката.
Шниман мина между едрите мъжаги и й подаде ръка:
— Добре дошла в „Спа Баграм“.
Кенеди се усмихна. В главната квартира на ЦРУ се шегуваха, че работата в „Баграм“ е като почивка на санаториум. Повечето изпратени на мисия там се връщаха отслабнали, в отлична физическа форма и усвоили нови професионални умения. Кенеди знаеше много добре кои са истинските предизвикателства. Дългото отсъствие разбиваше семейства и нерядко водеше до изневери. Най-големият проблем обаче беше стресът — постоянната работа и силният натиск за резултати смачкваха много хора.
— Извинявай, че не дойдох по-рано, но бях в болницата — каза тя.
— Няма проблем. Как е той?
— По-добре. Дойде в съзнание, но за известно време ще е извън строя.
— Лоша новина. Имам предвид това, че е извън строя.
— Разбрах какво имаш предвид — усмихна се Кенеди.
Малцина знаеха, че директорката на ЦРУ е започнала да възлага на Шниман все повече отговорности за операциите в страната. Беше изгубила доверие в Сикълс преди няколко месеца, когато получи сведения за твърде ентусиазираната му подкрепа за реинтеграцията. Как един от висшите служители в Службата за секретно разузнаване би могъл да си помисли, че този план е добра идея, Кенеди не можеше да разбере. Съзнаваше, че отговорността е изцяло нейна, защото тя го беше поставила начело на представителството в Кабул, а после глупакът се сближи твърде много с Държавния департамент и онази ужасна жена Ариана Винтър.
— Има ли нещо ново за Хъбард?
— Засега нищо. Телефонът му не може да се засече от сателитите, което и двамата знаем, че е лош знак. — Шниман сви рамене и добави: — Щеше ми се да ти съобщя по-добра новина, но така стоят нещата.
— Продължавайте да го търсите. Не можем така да губим хората си.
Кенеди се изкушаваше да добави, че това подронва престижа на институцията, но щеше да прозвучи твърде егоцентрично. Тези хора рискуваха живота си и нейният основен дълг беше да ги защитава.
— Няма да те лъжа, много от хората ни се страхуват. Подозират, че талибаните провеждат операция за прочистване на страната от наши агенти.
— Може да е вярно.
След като сведе очи към земята за момент, Шниман добави:
— Досега никой не е отказал да се подчини, но за малко не ги накарах да теглят сламки, за да определя кой ще отиде в Джелалабад да търси Хъбард.
Тези новини никак не се харесаха на Кенеди. Ето затова имаше нужда от Рап. Неговото хладнокръвие и безстрашие бяха заразителни. Последното, което й трябваше сега, бе служителите й да се страхуват да напуснат базата. Ако проблемът се задълбочеше, щеше да се наложи да потърси помощ от Съвместното командване. Момчетата в специалните части бяха безстрашни като Рап.
Шниман махна към вратата на остъкления офис:
— Едно кафе?
— Чай, ако може.
Той тръгна към вратата и Кенеди го последва.
— Извинявай, но тук е голяма бъркотия — оправда се Шниман. — Освен деветимата от твоя антураж, през последните два дни дойдоха петдесет и шест души допълнително.
— Трябва да ги разпратиш из страната. Колко прати в Джелалабад?
— Държа всички специалисти тук. Изпратих шестима оперативни и дванайсет от специалния отряд. Инструктирал съм ги никъде да не ходят поединично. Прикрепил съм по двама специални към всеки оперативен и трябва да се отчитат на всеки час.
Влязоха в малко помещение за почивка, оборудвано с микровълнова печка и хладилник. Шниман започна да рови в шкафовете, докато намери кутия с различни чайове. Подаде я на Кенеди, сипа си кафе, а на нея — чаша гореща вода.
— Кога за последно е чистено тук? — поинтересува се тя.
Шниман знаеше изискванията на началничката си, затова отговори:
— Преди по-малко от половин час.
Тя кимна одобрително, после попита:
— Колко близко си сътрудничеха Рик и Дарън?
— Краткият отговор е: „Не знам“. Повечето време прекарвам тук. Дарън ръководи работата в Кабул. Не ме питай откъде, но е останал с впечатлението, че се каня да го изместя. През последните пет месеца се държи като гъз. Хубавото е, че се виждаме само веднъж месечно. Лошото е, че не се грижи добре за хората си. Нямам представа какво са правили с Рик.