Така разказано, всичко звучи твърде просто, но не е. Достоверното описание на битката изисква да се споменат дългите часове още от преди разсъмване, които Шел прекара в разполагането при пълна тишина на войските си по хълмовете, надявайки се мъглата над реката да не се вдигне, преди хората му да се скрият. Не трябва да се пропуска и смразяващият студ под клоните на боровете преди разсъмване, студ, който караше дъха да излиза като пара, а зъбите да тракат. Само два часа по-късно той бе заменен от задушаващата горещина на необяснимо топлия пролетен ден. Да споменем и ухапванията на насекомите, влудяващите убождания от боровите иглички през туниката и плетената ризница на Шел, докато той се промъкваше от позиция на позиция, за да се увери, че хората му са се разположили точно там, където трябва, за да ги ободри с добре подбрани, окуражителни слова, докато точно той се нуждаеше от окуражаване, но не смееше да го покаже.
Описанието би трябвало да включва и връхлетелия го страх, който разтърси цялото му същество, когато чу дръзкото предизвикателство на медните бойни тръби на Делмънд да долита откъм пътя в най-далечния край на реката и да се приближава към брода. Напрегнатото очакване бе примесено с опасението, че дори и в този момент на Делмънд може да му хрумне да изпрати разузнавачи из боровата гора, но после то бе заменено от смесица от облекчение и гняв, когато той не стори нищо подобно. „Благодаря на Род за малката услуга“, помисли си Шел, а миг по-късно си каза: „По дяволите, за какъв генерал ме мисли той? Ще му покажа аз на този кучи…“
Последният пристъп на страх го връхлетя, когато войската на Делмънд нагази в брода на реката, като продължаваше да надува проклетите си тръби. „Къде си мислят, че се намират, на парад ли?… След два часа ще видят те един парад!“ След това противникът се насочи към най-далечния край на брода към чакащата го на отсрещния бряг войска. Това бяха неговите войни, командвани от младата и нетърпелива лейтенант Ала, която нямаше други заповеди, освен „Не му позволявай да премине! Дръж се!“.
И те се държаха. Моментът беше много критичен. Трябваше да се задържат там без подкрепления и да разчитат на собствените си сили, при това достатъчно дълго, докато стане ясно, че цялата конница на Делмънд се е хванала на въдицата и е преминала реката, за да се изкачи на възвишението, което я поставяше в неудобна позиция. Ако част от силите на врага се забавеха на другия бряг на реката, цялата внимателно планирана тактика на Шел можеше да отиде по дяволите. Но в този момент психологическата нагласа на противника му за битката беше очевидна. Няколкото победи над противници, които не бяха взели нужните мерки и нямаха достатъчно късмет, бяха затвърдили убеждението на Делмънд, че е опитен стратег и тактик, макар Шел да знаеше, че това не е така. Сега той просто трябваше да направи очевидното, да го накара да си помисли, че лесно ще спечели битката, да накара Делмънд да направи стъпката, която му се виждаше най-логична. И той я направи… Дори и тогава, в продължение на много минути Шел се измъчваше от съмнения, но когато малобройният му отряд на отсрещния бряг на реката не отстъпи и посрещна първия удар на Делмънд…
Тогава заедно с отбраните си конници Шел вече можеше да скочи на седлото, да надуе рога, за да даде сигнал за атака, и да поведе ездачите стремително надолу по хълмовете под тропота на копита и търкалящи се камъни. Той удари пехотата на Делмънд, незащитена отляво и отдясно, а противниковата конница, отрязана от пехотата си, попадна в капан, притисната отпред и отзад. Викът „За Шел! За Шел!“ — се изтръгна от гърлата на воините му откъм страната на Минсар. Отчаянието им в миг бе заменено от гняв и триумф и те започнаха да си пробиват път към него, докато той начело на конниците си се вряза в тила на противника, за да се свърже с тях.
Половин час по-късно най-лошото беше минало, въпреки че почистването на бойното поле, както обикновено, продължи до залез-слънце… макар че от него полето не стана кой знае колко по-чисто. Оцелелите противникови войници, които не бяха успели да избягат, бяха събрани като стадо и обезоръжени. Ранените трябваше да бъдат прибрани, а онези, за които можеше да се вземе откуп — поне тези, които бяха открити, преди да вземат мерки, за да не бъдат разпознати — бяха отделени от другите, цената им беше определена, гаранциите взети и бяха пуснати на свобода. Всичко това трябваше да става под контрола на Шел, който с всеки изминал момент чувстваше все по-силна умора.