— Ще си лягам. Идваш ли или ще се връщаш там отвън при твоята пишеща машина?
— Мисля да се върна още малко при машината — каза той. Гласът му бе удивително уверен. — Няма да се бавя.
— Работи ли онази машинария?
— Каква… — Тогава той разбра и усети нов прилив на вина. Тя знаеше за компютъра, разбира се, че знаеше. ИЗТРИВАНЕТО на Сет не бе повлияло на семейството на Роджър и всичко свързано с това семейство. — О, не, не. Въобще не работи.
Тя кимна доволно.
— Този твоят племенник. Все витае в облаците. Също като тебе, Ричард. Ако не беше такава мушичка, щях да започна да си мисля, че си правил това-онова преди петнадесет години. — Тя се изсмя грубо и удивително високо — смях на застаряваща, цинична сводница — и той за малко щеше да скочи върху нея. Тогава усети, че на неговите собствени устни се появява усмивка — тъничка усмивка, бяла и студена като фризера „Амана“, който бе заменил Сет в това ново развитие на нещата.
— Няма да се бавя — каза той. — Просто искам да нахвърля някои неща.
— Защо не напишеш някой разказ, за който да получиш Нобелова награда или нещо такова? — каза тя с безразличие. Дъските в антрето заскърцаха и застенаха, когато тя заклати огромното си туловище към стълбите. — Още дължим на оптиката за моите очила за четене и сме изостанали една вноска за телевизора. Защо, по дяволите, не спечелиш малко пари?
— Е — каза Ричард. — Не зная, Лина. Но тази вечер имам няколко добри идеи. Наистина.
Тя се обърна и го погледна, явно се готвеше да каже нещо саркастично — нещо от рода на това, че нито една от неговите идеи не бе направила живота им по-лесен, но въпреки това тя бе останала с него — но нищо не каза. Може би в усмивката му имаше нещо, което я отказа. Тя се качи на горния етаж. Ричард остана долу, заслушан в гърмящите й стъпки. На челото си усещаше пот. И му се гадеше, и се чувстваше въодушевен.
Обърна се и се върна в кабинета си.
Този път, когато включи компютъра, той не започна да бучи или да реве както досега, започна да вие неравномерно. Мирисът на влаковото трансформаторче се усети почти веднага. Още щом натисна копчето EXECUTE, изтривайки посланието: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧИЧО РИЧАРД, всичко започна да пуши.
Нямам много време, помисли си той. Не… това не е истина. Нямам никакво време. Джон го знаеше, сега и аз го зная.
Нямаше кой знае какъв избор: или да върне Сет като натисне копчето INSERT (той беше сигурен, че може да го направи, щеше да е толкова лесно, колкото беше лесно да създаде испанските дублони) или да довърши работата.
Миризмата ставаше все по-силна, по-настойчива. Само след няколко секунди, той бе сигурен, че няма да е след по-дълго време, на екрана щеше да светне надпис OVERLOAD, за да покаже, че компютърът е претоварен.
Той напечата:
СЪПРУГА МИ Е АДЕЛИНА МЕЙБЪЛ УОРЪН ХАГСТРЪМ.
Натисна копчето DELETE.
Напечата:
АЗ ЖИВЕЯ САМ.
Сега думата започна да премигва в горния десен ъгъл на екрана: OVERLOAD OVERLOAD OVERLOAD
Моля те. Моля те, нека да свърша. Моля те, моля те, моля те…
Сега димът, който се издигаше от монитора бе по-гъст и по-сив. Той погледна към пищящия компютър и видя, че и от неговите отвори излиза пушек… и някъде вътре се виждаше червена огнена искра.
Магическа осмице, кажи ми какво ме чака — щастие, богатство или мъдрост? Или може би ще живея сам й ще се самоубия от скръб? Има ли достатъчно време?
СЕГА НЕ МОГА ДА ТИ КАЖА. ОПИТАЙ ПО-КЪСНО.
Само дето нямаше по-късно. Той натисна копчето INSERT, екранът потъмня и на него остана само съобщението OVERLOAD, което лудо мигаше.
Той написа:
С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЖЕНА МИ БЕЛИНДА И СИНА МИ ДЖОНАТАН.
Моля те, моля те.
Той натисна копчето EXECUTE.
Екранът остана съвсем празен. Стори му се, че остана празен цяла вечност. На него просвяткваше само съобщението OVERLOAD. То просвяткваше с такава скорост, че изглеждаше, че свети постоянно. Нещо вътре в компютъра щракна и зацвърча. Ричард изстена.
Тогава на екрана се появиха зелени букви, които мистично се носеха на черния фон:
АЗ ЖИВЕЯ САМ С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЖЕНА МИ БЕЛИНДА И СИНА МИ ДЖОНАТАН.
Натисна копчето EXECUTE два пъти.
Сега, помисли си той. Сега ще напиша: ВСИЧКИ ЧАРКОВЕ НА ТОЗИ КОМПЮТЪР БЯХА НАПЪЛНО СКАПАНИ, ПРЕДИ ГОСПОДИН НОРДОФ ДА МИ ГО ДОНЕСЕ. Или пък ще напиша: ИМАМ ИДЕИ ПОНЕ ЗА ДВАДЕСЕТ БЕСТСЕЛЪРА. Или пък ще напиша: АЗ И МОЕТО СЕМЕЙСТВО ЩЕ ЖИВЕЕМ ДЪЛГО И ЩАСТЛИВО. Или ще напиша…
Но нищо не написа. Пръстите му глупаво кръжаха над клавишите, докато той чувстваше — буквално чувстваше — как всички връзки в мозъка му се натоварват, сблъскват и преплитат като коли в най-тежкото задръстване в историята на Манхатън.