— Ако забравите за миг оковите си — сговорчиво каза Конан, — кажете — възнамерявате ли да се подчините на онова, което Аманар е предвидил за вас?
Сърдитите погледи на двамата спряха върху кимериеца.
— Тъй или иначе ще умрем — изръмжа Хордо.
— Ти ако искаш, мри — каза Конан. — Аз възнамерявам да избягам и ще накарам Аманар да се заеме с умирането.
— Как? — попита Харанидес.
Върху лицето на кимериеца трепна вълча усмивка.
— Чакайте — каза той. — Отпочинете добре. — И въпреки техните протести младежът се унесе в сън. Сънуваше как удушва Аманар с верижката на черния медальон.
Двадесет и шеста глава
Карела се събуди и объркано се огледа. Лежеше на легло с копринени драперии, не в своята шатра, а в потънала сред великолепие стая. Над главата й бе окачена мрежа от ефирна алена коприна. Сребърни купи и кани стояха върху позлатена маса, прекрасен турански килим покриваше пода. Слънчева светлина проникваше в стаята през тесен прозорец. Тя разбра, че се намира в крепостта на Аманар, и в същия миг осъзна, че е гола.
— Деркето! — измърмори тя и бързо седна в леглото. Виеше й се свят. Нима снощи наистина бе прекалила толкова много с виното? Без да знае защо е така сигурна, въобще не се съмняваше, че е прекарала нощта в крепостта. Смътно си спомняше за някаква бясна музика и за момиче, литнало в страстния ритъм на див танц. Тя докосна челото си с ръка, като че искаше да изтрие потта оттам, ала изруга и рязко свали ръката си. В стаята беше хладно. Нейната плът също бе приятно хладна. Червенокосата бързо стана и затърси дрехите си.
Златният нагръдник и смарагдовият колан бяха внимателно сгънати край алената й пелерина върху един шкаф, който се намираше до леглото. Кървавочервените й, високи до бедрата ботуши стояха пред шкафа, а украсената със скъпоценни камъни извита сабя бе опряна до тях. Главатарката на разбойниците бързо се облече.
— Кое беше онова момиче? — измърмори едва чуто тя, докато издърпваше ботуша си, чиято мека червена кожа стигаше почти до бедрото й. Танцът беше безсрамно разгулен, наситен с плътска похотливост.
Но какво значение имаше това, зачуди се тя. Много по-важно беше да внимава с пиенето в бъдеще. Нямаше достатъчно доверие в Аманар, за да прекара втора нощ в крепостта му. Бузите й пламтяха, но не само от ярост. Имаше късмет, че не се бе събудила в неговото легло. Макар че той бе странно привлекателен, по свой жесток начин, и властен, което също имаше своите привлекателни страни. Но мъжете бяха нещо, което главатарката избираше сама.
Вратата се отвори. Карела скочи и сабята блесна в ръката й, преди да усети, че я е вдигнала. Червенокосата изумено се вгледа в момичето, което влезе с наведена глава и не посмяваше да я погледне. То носеше висока сребърна кана с дървени дръжки върху поднос. „Защо ли съм така неспокойна?“ — помисли си тя и прибра сабята в ножницата.
— Съжалявам, момиче. Не исках да те уплаша.
— Топла вода, господарке — каза момичето с глух глас, — за сутрешното ви измиване. — Все още без да повдига очи, робинята сложи подноса върху масата и се обърна да си върви. Въобще не се бе изненадала, че я посрещат с вдигнато оръжие.
— Почакай малко — каза Карела. Момичето спря. — Някой пита ли за мен на портата при подвижната решетка? Хордо? Брадат мъж, с превръзка на окото?
— Такъв човек беше отведен в тъмницата, господарке, тази нощ.
— В тъмницата! — изкрещя тя. — Гърдите на Деркето! Защо?
— Говори се, господарке, че го хванали, когато опитвал да освободи някакъв мъж, Конан, и още, че бил събрал много златни украшения в чувал.
Червенокосата разтреперена пое дъх. Тя би трябвало да очаква такова нещо, би трябвало по-рано да вземе мерки срещу подобна стъпка. Хордо и Конан бяха станали близки приятели — братя по меч, както казваха планинците — а мъжете, които според нея никога не бяха напълно с ума си, се държаха като полудели, когато между тях съществуваха такива отношения. Все пак тя трябваше да стори нещо за своята най-вярна хрътка.
— Къде е твоят господар, момиче?
— Не зная, господарке.
Карела се намръщи. Момичето се бе поколебало, преди да отговори.
— Тогава покажи ми къде е тъмницата. Искам да говоря с Хордо.
— Господарке, аз… Аз не мога… моят господар… — Момичето стоеше и гледаше пода.