— Ще я търсиш ли?
Хордо поклати глава.
— При тези трусове бих могъл да търся години и няма да я намеря, дори ако е някъде под носа ми. Не, ще ида в Туран и ако не намеря някоя приятна вдовица, която си има кръчма, ще стана пазач на керван. Ела с мене, Конан. Имам само две медни петачета, но можем да продадем момичето и ще поживеем с парите от нея за известно време.
— Не това момиче — отвърна Конан. — Обещал съм да я освободя и ще го направя.
— Странна клетва — каза Харанидес. — Но и ти си странен човек, кимериецо, макар че тъкмо затова ми харесваш. Слушай, вече реших, че няма смисъл да се връщам в Шадизар, където само мога да загубя главата си. Аз също ще отида и Туран, с Резаро и още няколко от моите хора, които оцеляха. Илдиз мечтае за империя. Търси наемни войници. Та ето какво искам да кажа — ела с нас.
— Не мога — засмя се Конан. — Аз не съм нито войник, нито пазач, нито пък съдържател на кръчма. Аз съм крадец.
Той огледа местността, която ги заобикаляше. Половината от черната крепост беше погребана под лавина от пръст, която се беше откъснала от планините. Трусовете също бяха намалели, човек вече можеше да стои изправен с лекота и да върви без особени трудности. — И понеже съм крадец — завърши той, — мисля, че е време да открадна няколко коня, преди да са се върнали планинците.
Споменаването на планинците накара всички да пристъпят към действие. Мъжете бързо си казаха сбогом и се разделиха.
Епилог
Конан обърна жребеца си към хълма, където Велита го чакаше, яхнала своя кон, и наблюдаваше кервана, който се готвеше да тръгне по пътя към Султанапур. Този беше керванът, за който бяха приказвали толкова много, големият керван, който щеше да поеме по маршрута, въпреки че предишните кервани бяха изчезнали. Той се губеше от погледа по криволичещата пътека, която водеше през проходите. Конан не вярваше, че на толкова голям керван могат да се случат някакви неприятности.
— Платено е за пътуването ти — каза той на Велита. Тя се беше завила с дреха от бяла памучна материя от главата до петите — удобен начин на обличане при дълго пътешествие под горещото слънце. Двамата бяха решили, че ще е най-добре тя да не изтъква своята красота, преди да стигне до Султанапур.
— Дадох на господаря на кервана една жълтица в повече, за да се грижи за тебе, и го заплаших, че ще го намеря, ако ти се случи нещо лошо.
— Още не мога да разбера откъде намери пари за моето пътуване — каза тя. — Спомням си, че когато се свестих, ти казваше на едноокия мъж, че нямаш никакви пари.
— Това — каза той и постави една кесия в ръцете й — аз взех от стаята на Аманар. Остават осемнадесет жълтици, след като платих за пътя ти. Ако бях казал на останалите за тях — но аз не излъгах, Велита, аз просто не им казах — те по всяка вероятност щяха да поискат своя дял. Трябваше да ги убия, за да запазя парите за тебе, а прекалено много ги харесвах, за да го направя.
— Странен човек си, Конан от Кимерия — тихо каза тя, подложи устните си за целувка и зачака с притаен дъх.
Конан шумно плесна с ръка задницата на коня й и когато жребецът се спусна към кервана, извика:
— Сбогом, Велита! — И добави на себе си: — А аз съм три пъти проклет идиот.
Кимериецът обърна коня си в посока, противоположна на тази на кервана, по пътя, който щеше да го заведе на запад от Кезанкианските планини, в Замора. Младежът имаше достатъчно медни монети за два мяха вкиснато вино, когато отново пристигнеше при кръчмаря Абулетес.
— Конан!
Кимериецът спря жребеца си и се обърна. Гласът, изглежда, бе долетял от върволицата навързани роби. Мнозина търговци на хора се бяха присъединили към големия керван от страх да не ги нападнат по пътя. Конан се приближи към върволицата и се разсмя.
Търговецът на роби беше подредил мъжете и жените отделно, за да избегне неприятност в бъдеще. Жените бяха отпуснати на колене, голи, в оскъдната сянка на дълга ивица памучен плат, прикрепена към оковите на вратовете им по продължение на цялата редица. Точно в средата на редицата беше коленичила Карела.
Когато той опъна юздите на коня и спря пред нея, Карела се изправи с подскок. Леко изгорелите й от слънцето гърди се залюляха.
— Откупѝ ме, Конан. Можем да се върнем и да вземем каквото искаме от съкровището на Аманар. Планинците досега ще са се махнали, а много се съмнявам, че са взели каквото и да било от неговите неща.