Големият бронзов гонг в края на залата изгърмя, обявявайки пауза. Гостите, сгорещени от танца, седнаха да се освежат с ледено вино и турански шербет.
— Конан! Искам глътка свеж въздух. Всички тези танци ме изтощиха! — Кралицата му каза това през рамо, после тръгна към отворените врати и към широкия балкон.
Кралят тръгна след нея, но бе задържан от множество дами, които го молеха да им разкаже за предишния си живот. Вярно ли било, че някога бил главатар на диви орди в полулегендарния Гулистан в Химелейските планини? Вярно ли било, че с един смел удар той спасил кралството Кауран от шемитските обирници на наемния капитан Константинус? Бил ли е някога пират?
Въпросите се сипеха като градушка. Конан им отговаряше рязко или уклончиво. Беше неспокоен заради варварския си инстинкт. Дамите му бяха попречили да придружи Зенобия вън, на балкона, за да я пази. Макар че никаква опасност не можеше да застраши любимата му съпруга тук, в неговата столица, в собствения му дворец, ограден от приятели и лоялни войници.
И все пак беше неспокоен. В кръвта си усещаше надвиснала заплаха и опасност. Доверявайки се на животинските си инстинкти, той тръгна към вратите на балкона независимо от умолителния вой на прекрасната си публика.
Проправяйки си път с лакти, малко по-грубичко, отколкото отива на един крал, Конан зърна сребърната фигура на Зенобия. Беше обърната с гръб към него. Лекият хладен бриз развяваше косите й. Той изръмжа с облекчение. Както изглежда, сетивата му го бяха заблудили за пръв път. Независимо от това той продължи напред.
Изведнъж слабата фигура на кралицата бе обвита от нощта. Черна сянка падна върху сборището на хиляди мили от двореца. Тайни думи бяха измърморени в кърпи от боядисани устни и брадати уста. Зеленият дъх на съдбата профуча през залата. Земята потрепери от гръмотевица. Кралицата изпищя.
Когато падна мракът, Конан скочи като пантера към вратите на балкона, разтревожвайки благородните гости и разклащайки масите, отрупани с вино. Чу се и друг вик. Звукът изчезна, сякаш Зенобия бе отнесена надалеч. Кралят стигна до балкона и откри, че той е празен.
Погледът на Конан претърси недостъпните стени на двореца и не видя нищо. После той вдигна очи. Там, отпусната върху лунното небе, той видя фантастична фигура, ужасен човекоподобен кошмар, сграбчил сребърния блясък на възлюблената му. Тласкано напред от мощния размах на прилепоподобните си криле, чудовището бързо се превърна в точка на източния хоризонт.
За момент Конан остана на място, статуя от черна стомана. Само очите му изглеждаха живи, пълни с ледена ярост и ужасно отчаяние. Когато обърна поглед към публиката, те се свиха, сякаш той се бе превърнат в самото чудовище, което отнесе кралицата му. Без да каже и дума, той излезе от залата, разбутвайки сурово хора, маси и столове около себе си.
На изхода спря пред отрупаната с оръжия стена и смъкна обикновен, но тежък меч, който му беше служил добре в много приключения в миналото. Когато вдигна острието, той каза с тръпнещ от емоции глас:
— От този час аз вече не съм ваш крал, докато не върна откраднатата си кралица. Ако не мога да предпазя собствената си другарка, аз не съм способен да управлявам. Но, в името на Кром, аз ще намеря този грабител и ще излея отмъщението си върху него, пък ако ще да е защитѐн от всички армии на света!
После кралят изкрещя — странен и ужасяващ вик, който отекна с трепет в залата. Звънна като вой на прокълнати души. Много лица пребледняха от призрачния ужас в тоновете му.
Кралят беше изчезнал.
Просперо хукна след Конан. Тросеро спря, оглеждайки всички, преди да го последва.
Разтреперана пойтианска принцеса огласи въпроса, който бе заседнал в умовете на много от гостите:
— Какъв беше този ужасен вик? Кръвта във вените ми замръзна от него. Почувствах се така, сякаш над мен е надвиснала ужасна съдба. Отмъстителните души от Черните земи сигурно крещят така, когато бродят из голата пустош да търсят плячката си!
Сивокосият граф на Раман, ветеран от войните край границата, отвърна:
— Вашето предположение е много близко до истината, милейди. Това е бойният вик на кимерийските племена. Крещят го, преди да се хвърлят в абсолютно неравна, предварително изгубена битка, когато нямат друга грижа, освен да убиват. — Той спря. — Веднъж преди съм го чувал — при кървавото плячкосване на Венариум, когато чернокосите варвари се прехвърлиха през стените, независимо от това, че ги обсипвахме със стрели, и изклаха всички.