Чабела погледна назад и тихо изпищя, когато видя в края на джунглата тромавото тяло. Мачкайки папрати и клонки то излезе на открито. Седемте му очи гледаха едновременно тримата бегълци. Чудовището започна да се изкачва по склона като се катереше като човек с ръце и колене. — Сега ни спипа — каза севернякът.
— Още не е — отсече Конан. С няколко кратки фрази той обясни плана си.
През това време жабоподобното същество продължи да върви напред, седемте му очи блестяха от светлината на залязващото слънце. Когато наближи своите жертви, то промени вървежа си от бързо пълзене в жабешки скокове. Земята потръпваше, когато тази огромна каменна тежест се приземяваше. То идваше все по-близко. Устата без устни се отваряше в очакване.
Конан спря и вдигна няколко камъка.
— Сега! — извика той.
При тази дума Чабела се затича по ръба на скалата, а червенокосият в обратна посока край брега. Конан остана самичък срещу чудовището.
Когато двамата бегълци затичаха в противоположни посоки, жабоподобното животно спря да скача. Зелените му очи започнаха да се въртят, сякаш обмисляше накъде да тръгне.
— Хайде! — изрева Конан, хвърляйки един камък. Той остро изтрака върху носа на жабоподобното същество и отскочи назад. Последва втори камък, който иззвънтя върху едно от очите. Камъкът отскочи нагоре, но зеленият пламък в окото изгасна, сякаш ударът беше пукнал веществото, от което е направена очната ябълка. Преди Конан да успее да хвърли трети камък, съществото скочи върху него. То събра масивните си задни крайници за последен скок, с който щеше да го бутне долу върху скалите. Широката му уста зейна в очакване.
В мига, в който жабоподобното същество се отблъсна от земята и се издигна във въздуха, Конан се обърна и скочи от носа. Той се превъртя, изпъна се като стрела и полетя с главата надолу в най-големия вир. Докосна водата с протегнати ръце, изви се и мигом излезе на повърхността.
Горе на носа чудовището се приземи от последния си скок точно на мястото, където преди това бе стоял Конан. Предните му крака удариха ръба, от който се отрони и посипа водопад от камъчета и пръст. Предните крака се подхлъзнаха и инерцията на чудовището изпрати тлялото подир краката. За един миг чудовището остана да балансира върху края на скалата. После равновесието се наруши и с трясъка на разбиващ се камък то се плъзна надолу. За момент сякаш остана да виси във въздуха, бавно обръщайки се през глава. После се понесе надолу с все по-нарастваща скорост и със силен грохот се разби в подножието на носа.
Конан излезе от вира и прибра косата от очите си. Не беше попаднал точно в средата на вира. Беше докоснал една остра скала на дъното и скъсаните му дрехи разкриваха кървящ белег между ребрата и бедрото. Той пренебрегна болката и се зае да разглежда останките от жабоподобното същество.
Може би камъкът беше оживял с някаква магия, но сега лежеше неподвижен, разбит на стотици парчета, разпръснати между камъните в подножието на скалата. Той ги заразглежда внимателно и откри, че единият от камъните, сега част от рифа, е бил крака на съществото, а друг е представлявал главата. Останалите парчета така се бяха смесили с тези наоколо, сякаш са стояли там от векове.
Дращейки и скачайки от камък на камък Конан се придвижваше напред докато стигна до бряг достатъчно полегат, за да можа да се изкачи. Върна се на предишното място на носа, където го чакаха двамата му другари. Наведен над ръба червенокосият мъж разглеждаше останките от ужасното същество.
— В името на лапите на Неграл и вътрешностите на Мардък, приятелю, гледката е добра! Но сега, когато с общи сили се спасихме от опасността, време е да се запознаем. Аз съм Зигурд от Ванахайм, честен моряк, попаднал на този проклет бряг с екипажа си поради корабокрушение. А вие кои сте?
Конан гледаше Чабела.
— В името на Кром! — каза най-после той. — Ти не си ли Чабела? Дъщеря на Фердруго?
— Да — отговори девойката, — а ти си капитан Конан.
Тя беше произнесла името му и по-рано, когато я беше срещнал и бяха побягнали от жабоподобното и това признание се оказа ключ към нейната самоличност. Капитаните на корабите и принцесите не си разменяха любезности в кралския дворец на Зингара. Въпреки това, Конан често я беше виждал на паради и други церемонии.
Тъй като по-голяма част от плячката на корабите отиваше за короната на краля, Фердруго по задължение приемаше от време на време капитаните на своите капери в двореца. Дългите крака, огромните рамене и строгите безстрастни черти на едрия кимериец бяха оставили следа в ума на Чабела. Той я разпозна веднага, въпреки окъсаните й дрехи, разрошената коса и липсата на козметика върху дръзкото й, красиво лице.