— Аз не съм великият Тот-Амон. Правя това, което мога.
— Би ли могъл да видиш, дали момичето е на борда?
— Не, но съм сигурен, че е на борда. Иначе видението нямаше да се появи. Сигурно спи в някоя кабина.
— Ако бях спипал тази повлекана, щях да й дам да разбере — изръмжа Зароно, — но сега какво да правя?
— „Уастрел“ може да се е насочил към брега на Куш. Но по-вероятно се е насочил към Кордава. Твоят капитан Конан ще бърза да върне принцесата на Кордава с надеждата за богата отплата от краля.
— Ако отплуваме в западна посока бихме ли могли да ги настигнем?
— Мисля, че не. Океанът е много широк и безветрието, което спира кораба на Конан, ще спре и твоя. Те може би плуват на североизток, за да слязат на брега на Шем и да потърсят помощ от брата на краля, Товаро. Няма начин да разберем. Но ти забрави главната ни цел.
— Главната цел е момата и съкровището!
— Аз говоря за великия Тот-Амон. След като го спечелим на наша страна, ще бъде без значение дали принцесата е върната на баща й или е заведена в дома на нейния вуйчо. Принцът на магьосниците може да контролира съдбата й така лесно, както кукловодът дърпа конците на своите марионетки. Хайде да тръгнем към стигийския бряг. Ако по пътя настигнем кораба на Конан добре, ако ли не, не е беда.
От стигийския бряг Зароно и Менкара пътуваха с фургон. Половината от екипажа беше останал да пази „Петрел“, докато другата половина, въоръжена до зъби, придружи своя капитан. Пътуването костваше на Зароно доста злато и това много натъжи крадливото сърце на пирата.
Както повечето моряци, Зароно не се чувстваше комфортно на суша. Това не бе неговата среда и той изпитваше някакво смътно чувство на безпомощност. Може би пустинята беше най-близкият земен аналог на морето, но му бе чужда. Зароно не харесваше нито ритмично поклащащата се походка на злонравните камили, нито сухия пустинен въздух, който изсмукваше всяка капчица влага от гърлото му.
Налагаше се обаче да изтърпи тези неудобства. На третия, ден на хоризонта се появи оазисът на Кажар — странно черен басейн, обграден от тъмна и самотна група неподвижни палми. Сред листака се виждаха очертанията на масивна постройка.
Приближиха предпазливо към оазиса. Най-отпред яздеше Менкара така, че дрехите му, отличаващи го като свещеник на Сет, ясно да се виждат от всеки, който ги следи.
Над оазиса цареше тишина. Никакви птици не плуваха в басейна, нито хвърчаха или цвърчаха сред палмите. Никакъв страж не им извика. По команда камилите легнаха като застрашително накланяха пътуващите. Зароно се обърна към боцмана:
— Дръж под око водачите. Тези кучета са изплашени. Могат да се опитат да избягат и да ни изоставят.
После Зароно и Менкара тръгнаха пеша към масивната постройка навътре в оазиса. Зароно не хареса вида на басейна. Той блестеше на ярката следобедна светлина черен като течни въглища. Върху неподвижната повърхност в някакво подобие на живот се свиваха и разпускаха мазни кръгове. На едната страна се издигаше червеникав каменен блок, приличащ на жертвеник. Върхът и страните му бяха замърсени с тъмни, кафяво-червени петна. Зароно, чийто пороци не надхвърляха нормалните, пребледня и потрепери при мисълта какво може да излезе от черното огледало на басейна, за да изяжда жертвите от каменния блок.
Те заобиколиха зловещия басейн и се приближиха до жилището на Тот-Амон. През пооределите палми видяха, че и тази сграда подобно на храма, е изградена от блокове червен пясъчник. Беше голяма постройка, по-скоро дворец, отколкото обикновена къща. Изронените ръбове и повърхности подсказваха, че са много стари. Никой не можеше да каже преди колко века е била издигната тази грамада. Изрязаните релефни фигури върху арката над входа не приличаха на никоя от онези, които Зароно бе виждал през далечните си пътувания. Планът на сградата бе изключително прост. Зароно не можеше да го оприличи на никой от познатите му архитектурни стилове, освен може би на огромните пирамиди, които се издигаха в пустинята близо до Кеми. Приличаше повече на гроб, отколкото на жилище.
В тежката маса на пясъчника, като отворена уста зееше черна врата. Без да спира Менкара отиде до тези каменни челюсти и начерта във въздуха един загадъчен знак. Зароно ужасен видя как във въздуха се изписаха зелени огнени линии.
Вътре всичко беше изпълнено от тъмен камък и кънтяща тишина. Не се виждаха никакви следи от охрана или прислуга. Менкара крачеше уверено напред и на Зароно не му оставаше нищо друго, освен да го следва.