Далеч пред тях маранята трептеше и се стелеше по-хипнотична отпреди и напълно скриваше линията на хоризонта. Едва различимите криволичещи следи на жертвата му продължаваха напред през страховитата пустош. Изведнъж кобилата спря рязко и отказа да продължи по напуканата земя.
Мъжът с наметката въздъхна, слезе от седлото и я поведе, като внимателно прескачаше дълбоките прорези, пълни с кални кристали от сол.
Изведнъж ахна от почуда. Пред него се простираше кръгло езеро с гладко глинено дъно и блестеше като огледало на слънцето. Конан се приближи, коленичи и гребна вода в шепата си. Тя беше топла, а капките стояха на дланта му като стъклени мъниста. Той поразтвори наметката си, за да се наведе и да близне една от тях, но трябваше да я изплюе, защото водата горчеше като отрова на скорпион. Конан поведе коня, плюейки горчилката. Неохотно отпи от полупразния мях за вода, който висеше на седлото, и изплакна устата си, за да се отърве от отвратителния вкус.
Наоколо се виждаха и други езера, съединени помежду си с кални вади, а кристалните сталагмити от сол достигаха на височина до един метър. Конан разбра, че синьото сияние пред него е море — не истинско, разбира се, макар и някога в него да е имало живот, за което говореха рибешките кости и раковините, вградени в почвата. Някои от раковините бяха големи като човешки череп и осеяни с шипове като боздуган.
Мъжът вдигна поглед и зърна някакво тъмно петно пред себе си. То беше близо до водата, по-широко и по-тъмно от бледите призраци на солните купчини.
Конан се вгледа в него, заслонил очи с ръка. Когато го наближи, то придоби определена форма — на як мъж, седнал до тялото на мъртъв кон.
Ювий седеше в началото на тясна ивица земя, вдадена в морето, около която се плискаха солени вълнички. Блестящите води преливаха зад него в ослепителен мираж, леко набраздени, не по-дълбоки от метър.
Крадецът седеше върху могила от кости и черупки, изваяна на самия бряг на морето. Беше обърнат към пустинята и преследвача си. Чакаше, гологлав, набитото му тяло се бе свило между вирнатите крака на умрелия кон. Седеше, без да мърда — Конан се чудеше дали е жив, или мъртъв, докато Ювий не вдигна ръка към почервенялата си оплешивяваща глава, за да заслони очи. Този жест убеди варварина, че гледката пред него не е мираж.
Конан гневно присви устни. Трябваше да признае, че бе изненадан от странния вид на загазилия мошеник. Изглеждаше толкова жалък, седнал до подутия труп. Кимериецът въздъхна и поклати глава с лека погнуса. Не можеше дори да се ядоса на горкия глупак.
Варваринът дръпна юздите, кобилата потътри крака, но отново спря. Конан рязко отметна наметалото от раменете си и го хвърли върху седлото. Разкри се загоряло от слънцето, мускулесто тяло, облечено е бяла свилена риза, кожена туника и сандали.
Конан развърза големия полупразен мях за вода и го преметна през рамо. Зашепна на коня, протегна ръка към муцуната му и му сипа пода върху дланта си. После се обърна и тръгна към изтощения разбойник.
Когато усети как солените черупки по брега хрущят под краката му, извика на седналия мъж:
— Хей, Ювий! Виждам, че няма накъде вече да бягаш. — Почака, но отговор нямаше. — Искаш ли да се спазарим за Звездата на Корала?
— Добре. — Гласът долетя дрезгав, зачервеното от слънцето теме се размърда. — Ювий винаги е готов да се пазари. Даже и с един кръвожаден варварин.
Имаше нещо диво в този грачещ глас и кимериецът реши, че жертвата му се е побъркала от горещината. Той продължи напред и изпика в отговор:
— Добре тогава! Трябваше да те нарежа на ивици, да те осоля и да те изсуша на слънцето, задето ме предаде. Но, честно казано, препалено съм уморен, за да стягам сега зимнина. Затова ти предлагам сделка.
— Да, да, сделка. — Устата на Ювий зейна като дупка насред посивялата му брада. — Какви са условията?
— Искам само това, което ми открадна. — Конан все повече се приближаваше към Ювий. — А в замяна получаваш глътка вода. — Той вдигна мяха и го разклати до ухото си.
— Вода! Скъпоценност за вода! Честна размяна! Пръстенът… Тук някъде го сложих… — заломоти стържещият глас.
Докато Конан вървеше към него, Ювий тършуваше в купчината багаж до себе си. Темето и лицето му бяха жестоко зачервени от слънцето, покрити с мехури, устните му бяха бледи и напукани.
— Можеш да пиеш колкото си искаш, а после, ако имаш сили, хвани се за опашката на коня ми, докато се измъкна оттук…
В този момент с едно-единствено нехайно движение Ювий извади от багажа си малък арбалет и стреля към Конан. Варваринът усети как стрелата разкъсва месото и по бедрото му потече топла влага.