Прашен, с пресъхнала уста и премалял от жажда, Конан се измъкна от пролуката, през която бе изпълзял гущерът. На раменете му висяха дрехи, от рамото му висеше свитият на шушулка мях. За последен път бе пил от шуртящата кръв на умрялата кобила. Лакомо изгледа скалния гущер.
Варваринът пренебрегна предпазливостта и се смъкна по наклона към влечугото. Метна се върху гущера, затисна го с тялото си, търкулна се и падайки върху пясъка, силно се одра на един остър клон. Опипа под себе си, за да сграбчи гърчещото се люспесто животно, но когато вдигна ръка, в нея бе останала само мърдащата опашка. Огледа се и зърна останалата част от гущера да изчезва сред купчина камъни в далечината.
Жаждата туптеше в тялото му. Заоглежда опашката. Тя беше суха и грапава. Конан притисна до устните си кървавото парче, за да изцеди и малкото влага от него.
— Човек ли е това, или пустинен демон?
Гласът, плътен и ироничен, беше на един мъж, възседнал високата гърбица на камила. Животното бе спряло няколко крачки встрани, близо до каменната стена на каньона. Ездачът беше рус и светлокож, набитото му тяло се очертаваше под наметката. Макар да имаше вид на северняк, говореше с мелодичния акцент на Шем.
— Да, Отсгар, ако това, което съм чувал, е вярно. — Друг, по-дребен ездач, се присъедини към него. — Казват, че маймуните от хълмовете понякога отмъкват човешки дрехи и се гиздят с тях, когато козината им опада, и…
— Вода — дрезгаво прошепна Конан. Събра крака, изправи се и тръгна, залитайки към онзи, когото нарекоха Отсгар, с ръка, протегната към изцапания мях, увиснал на седлото на ездача.
— Чакай! — извика другият и дръпна тромавото животно встрани. — Водата е рядкост в тези места, както сигурно си забелязал. Ние сме търговци и не си раздаваме стоката ей така. Какво ще ми предложиш в замяна? — Той смръщи вежди с престорена строгост.
Отзад се появиха и други ездачи — около дузина, камилите им спокойно преживяха или гризяха ниските трънливи храсти. Повечето от новодошлите бяха къдрави шемити, по-млади от русия мъж и от другия, с козята брада. Някои от тях се подхилваха на закачките, отправени към Конан, и на окаяния му вид, други го гледаха сериозно и се мъчеха, както повечето младоци, да изглеждат невъзмутими и страшни.
— Не ми приличаш на богат човек — продължи водачът им. — Може би ще ни платиш за питието с някоя добра новина. — Отсгар потупа издутия мях и водата вътре силно се разплиска. — Да си виждал някакви древни руини или гробници, докато си скитал наоколо? Могат да ни послужат за ориентир.
Конан пристъпи към него, севернякът отново се дръпна и разбута недоволните камили на спътниците си. Този път той наистина се ядоса и сложи ръка върху дръжката на сърповидния си нож. Другите го последваха и оръжията им издрънчаха. Варваринът затършува из гънките на окъсания си кафтан за своя кинжал, но не го намери. Погледна през рамо и го видя върху пясъка до опашката на гущера.
— Чакайте! Аз познавам този човек — извика шемитът с козята брада, който му се бе присмял. Той слезе от камилата си и се приближи, отпушвайки своя мях. — Ето, стари приятелю! Пий, Конан от Кимерия!
Конан го изгледа подозрително с мътен поглед, когато онзи му подаде мяха, в който бълбукаше вода.
— Това е честна отплата, задето ми спаси живота от ловците на крадци в Аренхун.
Мъжът допря мяха до устните на жадния мъж и му даде да пие на малки части. Варваринът коленичи и стиснал овчия мях на шемита, лакомо загълта.
— Исайаб, какво означава това? — гневно попита Отсгар. — Имах и други въпроси към него.
— Няма значение. Той нямаше да ти отговори. Тези кимерийци са твърдоглави до смърт. Почти колкото вас, ванирците — небрежно добави Исайаб, докато издърпваше мяха от стиснатите пръсти на Конан. — Стига толкова. След малко пак.
— Остави му мяха и да тръгваме — нетърпеливо го подкани Отсгар. — Трябва да продължаваме на изток.
Исайаб го изгледа.
— Тази вода няма да му помогне много, Отсгар, в тази нажежена пустош. Само ще удължи агонията му. Предлагам да го вземем с нас. Конан ще ни е полезен. — Той потупа варварина по рамото, което сякаш бе заякнало от няколкото глътки вода.
— Да, Отсгар, нека го вземем. — Непознатият топъл глас принадлежеше на един ездач с качулка, застанал близо до северняка. — Като го гледам, сигурно ще издържа на тежка работа. — Една нежна ръка отметна прашната качулка и откри лицето на тъмнокожа жена с гарвановочерна коса.
Главатарят се намръщи и вдигна рамене. После изведнъж се усмихна обезоръжаващо и на широкото му брадясало лице проблесна златен зъб.