Червеникавото слънце безмилостно сипеше жар върху тримата ездачи, пътуващи на запад през заморанските равнини. Джина смъкна по-ниско качулката на снежнобялото наметало в напразен опит да намери в нейната сянка хладинка за лицето си. Тя знаеше, че Бомба̀та беше прав, когато каза, че наметалото ще я предпази от слънцето — беше държала ръката си извън наметалото достатъчно дълго, за да почувства силата на слънчевите лъчи и беше убедена, че е така — но дрехата не намаляваше топлината. Това беше изживяване, което тя почувства, че с удоволствие би могла да пропусне. Пред тях се издигаха планини със заснежени върхове. Карпашките планини обещаваха и хлад и вода. Джина облиза устни, но те си останаха сухи.
— Планините, Бомба̀та — каза тя. — Ще стигнем ли скоро до тях?
Той се обърна към нея. Страх прониза сърцето й при вида на набразденото с белези, изпотено лице под абаносовочерния шлем. „Глупост! — каза си тя. — Да се плаши от Бомба̀та, когото е познавала през целия си живот. Истинска глупост“.
— Няма да е скоро, дете — отговори той. — Утре. Може би още сутринта.
— Но те изглеждат толкова близко — възрази тя.
— Така изглежда заради въздуха над равнините, дете. Окото губи представа за разстоянията. Планините са все още на много левги оттук.
Джина помисли да поиска още една чаша вода, но когато пиеше последната чаша, тя беше видяла как загриженият поглед на Бомба̀та претегля оставащата им вода. Откакто се бяха събудили, той беше пил вода само два пъти. Тя погледна към Конан, който се движеше отпред с повода на товарния кон, завързан за седлото му. Севернякът бе пил вода само един път и от тогава не беше поглеждал към меха. Той яздеше спокойно с ръка, поставена върху дръжката на сабята, с поглед, насочен непрекъснато напред, очевидно без да забелязва, че слънцето ги беше изгорило, а още не бе изминало дори половината път до зенита.
„Какъв странен младеж“, помисли тя, макар че почти нямаше с кого да го сравнява. Не беше по-голям от нея, в това беше сигурна, но очите му — такъв странен цвят за очи, сини — изглеждаха несравнимо по-стари. Жаждата не го измъчваше, нито топлината. Можеше ли нещо да го забави? Дъжд или вятър, или сняг? Беше слушала разкази за сняг в планините, навят на преспи, високи колкото двореца. Не, тя беше сигурна, че той ще продължи да върви, че нищо не може да го спре. Може би точно поради това леля й беше избрала него. Може би той беше герой, предрешен принц, както в историите, които й разказваха прислужничките, когато леля й не беше в двореца.
С крайчеца на очите си Джина погледна към Бомба̀та.
— Красив ли е той, Бомба̀та?
— Кои дали е красив? — попита Бомба̀та навъсено.
— Конан.
Той обърна глава към нея; за миг Джина отново се изплаши.
— Ти не трябва да мислиш за такива неща. — Гласът му беше строг без следа от нежност, каквато обикновено проявяваше към нея. — Особено за него.
— Не ми се сърди, Бомба̀та — помоли го тя. — Аз те обичам и не искам никога да ми се сърдиш.
На лицето му се изписа болка.
— Аз… също те обичам, Джина. Не ти се сърдя. Просто… Не мислѝ за крадеца. Съвсем го изкарай от главата си. Така е най-добре.
— Не виждам как мога да сторя това, щом като той язди с нас. Освен това, Бомба̀та, аз мисля, че той е красив, също като в приказките за принцове.
— Той не е принц — намръщи се Бомба̀та.
Джина почувства в думите му вълна на разочарование, но продължи.
— Въпреки това мисля, че е. Имам предвид, че е красив. Но няма с кого да го сравнявам, освен с теб и робите, и прислужниците в двореца на Тарамис, а никого от тях не мога да нарека красив. Те винаги коленичат и се кланят, и се унижават. — Лицето на Бомба̀та стана още по-мрачно; той търсеше между думите й нещо, което можеше да се отнася за него. — Ти, разбира се, си красив, Бомба̀та. Не исках да кажа, че не си.
Едрият човек скръцна със зъби.
— Казах ти да не мислиш за такива неща.
— Той е по-едър от който и да било от робите. Почти колкото теб, Бомба̀та. Мислиш ли, че е и толкова силен? Може би Тарамис затова го изпрати с нас, защото е силен колкото теб и смел колкото теб, и също толкова голям воин.
— Джина!
Тя подскочи на седлото и се втренчи в него. Никога до сега Бомба̀та не й бе крещял. Никога.