— Джина? — извика Конан и погледна през рамо.
Не беше необходимо да казва нищо повече. Всички замълчаха, когато видяха канарите, които се възвисяваха пред тях, и дори стройното момиче се намръщи разтревожено.
— По този път трябва да вървим — каза тя твърдо. — Зная, че това е верният път. Продължавайте напред. Познавам го.
Конан подкара коня си в тръст. Каквото и да имаше там — и най-добре е наистина да има нещо, дявол да го вземе — той нямаше търпение да разбере какво бе то.
Кимериецът огледа скалите цяла левга на север и на юг от точката, към която се движеха. Най-ниската канара беше висока не по-малко от петдесет стъпки и завършваше с надвиснал връх, а най-внушителната се издигаше на десет пъти по-голяма височина. На места повърхността беше срязана от вертикални пукнатини и сенчести кратери, но в тези две левги нямаше нищо, което да подсказва, че съществува проход, през който да можеха да минат.
Той знаеше, че би могъл да преодолее препятствията. Във ветровития планински безкрай на своята родна Кимерия беше изкачвал и по-високи и по-отвесни скали. Малак вероятно също би могъл да се изкачи, може би дори и Бомба̀та, но Акиро не беше планинец, а и не виждаше изобщо как Джина може да премине над тях, освен ако й израстат криле. Криле. Той си затананика замислено. В действителност, разбира се, за криле не можеше да става и дума, но вероятно Акиро би могъл да намери изход. Сигурно старият човек би могъл да използува магическите си сили, за да изкачи себе си и момичето върху скалите, докато останалите щяха да се изкатерят по обичайния начин.
Изведнъж той разбра какво лежи пред него. „Право напред“, беше казала девойката и право напред имаше тясна цепнатина, която проникваше дълбоко навътре в скалата, а след петдесет стъпки правеше остър завой. Не можеше да има такъв късмет, беше сигурен в това. Нима това беше техният път? Крилата, мислеше си той биха свършили по-добра работа.
Той погледна останалите. От лицата им беше ясно, че и те бяха забелязали същото. Дори върху лицето на Бомба̀та беше изписана гримаса на съмнение, а Малак тихо шепнеше молитви. Само Джина изглеждаше уверена. Кимериецът не можа да се въздържи и я попита:
— Това ли е пътят? — Тя кимна решително и той въздъхна. — Аз ще вървя най-отпред — заяви той и измъкна широката си сабя от износената кожена ножница. — След мен ще бъде Малак, после Акиро и товарния кон, накрая Джина. Бомба̀та, ти ще бъдеш охрана отзад. — Воинът с белязаното лице кимна и измъкна извитата си сабя. — Хвърляй око и нагоре — завърши той, макар да нямаше представа какво биха могли да направят, ако някой отгоре започнеше да мята върху тях камъни, или предприемеше нещо още по-лошо.
— Кълна се в горящите зъби на Шакура — каза кисело Малак, — че досега можехме да бъдем в Аренджун.
Без да отговори, Конан подкара коня си в тясната планинска клисура. Останалите го последваха. Небето над тях се превърна в тънка лента, светлината намаля, докато започна да им се струва, че отново настъпи здрач. Високите стени бяха толкова близко една до друга, че конете с ездачите едва минаваха между тях. Сиви камъни падаха от двете им страни, често на не повече от един пръст разстояние от коленете им.
Те продължаваха да яздят, да завиват, да обикалят и само инстинктът подсказваше на Конан, че продължават да се движат на запад. Сега слънцето беше точно над главите им; то хвърляше поток от избледняващи сенки в лъкатушещия проход. Изведнъж Конан дръпна юздите, ноздрите му потръпнаха.
— Какво е това? — извика дрезгаво Бомба̀та.
— Нямаш ли нос? — отвърна му кимериецът.
— Пушек от дърва — каза Акиро.
— Да — съгласи се Конан. — И много прилича на лагерен огън.
— Какво ще правим? — поиска да знае Малак, а Конан изръмжа и се изсмя:
— Какво можем да правим, приятелю? Ще продължим напред, за да видим какво гори.
Отминаха още три завоя, оставиха след себе си една права отсечка и накрая излязоха от скалите. Досами тясното дефиле беше разположено едно голямо село, което се простираше надолу по стръмната страна на долината. Груби колиби бяха наредени от двете страни на прашни пътеки, които не можеха да се нарекат дори улици. В далечния край на селото Конан забеляза десетина тънички струи от пушек — остатъци от онова, което беше горяло там. Няколко голи малки деца крещяха и се въргаляха в калта заедно с мършави кучета, докато техните по-големи парцаливи другари, мръсни като малките, ако не и повече от тях, гледаха новодошлите, тъмните им очи изпълнени с изненада и предпазливост.