Конан гледаше слънцето, което сега клонеше към залез и мислеше за времето, което им остава. Само три дни, а те още не бяха намерили дори ключа, камо ли съкровището. И ако не се върнеха в Шадизар и с двете неща през нощта на третия ден… С тъжно лице той докосна амулета с формата на златен дракон, окачен на врата му.
Малак докара коня си до кимериеца.
— Преследват ни, Конан.
Конан кимна.
— Зная.
— Само един е, но идва все по-близко.
— Тогава най-добре да го разубедя — каза Конан. — Вие с Акиро продължете с момичето. Аз ще ви настигна. — Той остана назад, докато се изравни с Бомба̀та, който яздеше в края на колоната. — Преследват ни — каза той на мъжа с белязаното лице.
— Зная — отговори Бомба̀та.
— Хайде двамата с теб да го убедим да се откаже.
Бомба̀та се намръщи недоволно, погледна към Джина и неохотно кимна.
Докато останалите продължиха да вървят напред, двамата мъже отбиха в двете страни на пътя. Два големи камъка, с каквито беше осеяна долината, ги закриха от онзи, който беше тръгнал по следите им. Джина се извърна на седлото, за да погледне назад, но Конан й махна с ръка да не прави това. Преследвачът не трябваше да разбере, че са го открили. Момичето и двамата й придружители изчезнаха зад друг завой на каньона. Конан измъкна сабята и я сложи на седлото пред себе си. Не му се дълго да чака наложи.
Камъните, които тракаха под копитата на подкования кон, известиха за приближаването на преследвач и Конан се намръщи. Човекът изглежда не се интересуваше дали ще бъде открит. Кимериецът и Бомба̀та размениха погледи и се приготвиха.
Между камъните, зад които се бяха скрили, се появи кон и Конан се втурна в атака. „Стой!“, извика той и зяпна от удивление. До него Бомба̀та започна да ругае.
Тъмнокожата жена от селото трепна, погледна го изненадано и спря. Конят й, две педи по-къс от техните, беше с коринтийско военно седло, зад което висеше кожен мях с вода.
— Аз съм Зула — съобщи гордо тя. — Воин от народа на планината, живеещ на юг в страна, наричана Кешан. Бих желала да зная името на мъжа, който ми спаси живота.
— Аз съм Конан — каза кимериецът — от Кимерия.
Зула се вгледа внимателно в лицето му.
— По-напред не вярвах напълно на силата в очите ти. Много ли са хората в Кимерия с очи като сапфир?
— Ерлик да ослепи очите му! — озъби се Бомба̀та. — И твоето, жено! Чу името му. Сега си върви по пътя и повече не ни тревожи.
Жената не го погледна и изглежда дори не го чу.
— Аз ще яздя с теб, Конан от Кимерия. Може би ще мога да ти се отплатя, че ми спаси живота.
Конан поклати бавно глава. Тези думи за отплата и спасен живот толкова силно му напомняха за Валерия, че сигурно бяха поличба. Но каква бе тази поличба?
— Сторих го не да спася живота ти, а по-скоро за да можем да се измъкнем от селото, без да се налага да си проправяме път с бой. Нищо не ми дължиш.
— Основанията са без значение — каза тя. — От значение са само постъпките. Благодарение на твоята постъпка аз съм жива и свободна, иначе щях да бъда мъртва или робиня.
Преди Конан да успее да подготви отговора си, при тях дойдоха Джина и останалите.
Той погледна двамата мъже с убийствен поглед.
— Не ви ли казах, че ще ви настигна? Ами ако по следите ни бяха дузина селяни? Така ли се грижите за Джина?
Малак леко се усмихна и се зае да оглежда повода на товарния кон. Акиро вдигна рамене и каза:
— Много съм стар, за да мога да накарам една жена да направи това, което не желае.
— Не ставай глупав, Конан — каза Джина. — Малак каза, че преследвачът е само един и ти се съгласи. Ушите ми чуват добре. — Тя насочи вниманието си към Зула. — Селяните те нарекоха разбойничка.
— Лъжат — отговори презрително тъмната жена. — На четири левги на юг има едно по-малко село, от което тези хора откраднаха няколко млади жени. На мен и няколко други воини ни платиха да освободим тези жени. Ние дойдохме през нощта, запалихме колибите, които използуват за складове, за да отвлечем вниманието на тези кучета, които наричат себе си мъже. Намерихме жените, но селяните прободоха с копие бойния ми другар, Т’кар и той не можа да избяга, а аз не можех да го изоставя.