— И така двамата бяхте заловени — каза развълнувано Джина. — Постъпката ти е смела, за такава постъпка хората съчиняват песни.
— Той ми беше боен другар — каза тихо Зула.
Джина кимна, сякаш беше достигнала до някакво решение.
— Ти ще дойдеш с нас.
— Не! — извика Бомба̀та. — В името на милосърдието на Митра, Джина, ще изложиш ли всичко на риск? Не забравяй пророчеството.
— Не си спомням нещо, което да казва, че не може да ме придружава жена. — Тонът на Джина беше твърд, но въпреки това тя се обърна към Конан. — Кажи, че тя може да ми прави компания. Ти имаш Малак и Акиро. Аз имам само Бомба̀та, а в последно време той постоянно ми крещи. По-рано никога не ми крещеше.
— Тя дори не може да язди редом с нас на тази кориитийска кранта — засмя се Малак.
Зула го погледна хладнокръвно.
— Ще те изпреваря, дребосъко, дори и след като пораснеш.
Конан докосна амулета на гърдите си. Бомба̀та може би беше прав; може би те излагаха на риск изпълнението на пророчеството и с това съживяването на Валерия. Но оставаше и въпроса с поличбата. За един живот трябва да се заплати.
— Аз няма да кажа „не“ — продума той най-накрая.
Бомба̀та изруга, но Джина повиши общото настроение с ентусиазма си.
— Тогава ти ще яздиш с мен и ще ми бъдеш другар.
— Аз ще яздя с Конан — каза Зула. — А също така и с теб. — Джина се усмихна, сякаш не беше схванала разграничението, което направи чернокожата жена.
— Тогава да тръгваме — каза Конан и отново обърна коня си надолу по каньона.
В червения блясък на скъпоценния камък Амон-Рама изучаваше движещите се фигури. „Още двама — помисли той и насочи вниманието си върху закръгления, жълтокож мъж с тънка сива коса и мустаци. — В него има сила. Магьосник е. — Тънките му устни се извиха в злобна усмивка. — Силата му не е достатъчна. Само ще ми достави малко повече удоволствие“.
„Елате при мен — прошепна той — доведете ми Единствената“.
— … А след като занесеш ключа и съкровището в Шадизар, после какво ще правиш? — каза Зула.
Джина погледна изненадано другата жена. Тя никога не си беше задавала такъв въпрос.
— Как какво. Ще остана да живея в двореца, където съм живяла винаги. — Тя се намръщи неудовлетворена. Но какво друго трябваше да прави? — Това е моята съдба — каза Джина твърдо.
Зула мълчаливо се усмихна.
Чувствайки се неспокойна, без да знае причината за това, Джина отправи поглед напред към мършавия, смеещ се Малак, към закръгления Акиро с неговите умни очи, и към широкоплещестия Конан, който яздеше най-отпред, точно когато те тръгнаха по пътя, заобикалящ планината с покритите със сняг върхове. Бомба̀та все още беше на края на колоната и внимателно оглеждаше околността, окъпана в червеникаво-златната светлина, която предхождаше приближаващия мрак.
Мислите й обаче се въртяха около кимериеца. Той беше толкова различен от онова, което тя очакваше. Акиро и дори Малак заемаха своите места в историите, разказвани й от нейните камериерки, но високият северняк оставаше извън тези приказки за красиви принцове и очарователни принцеси. И не беше само това. Той я караше да се чувства необичайно, по начин, който й беше непознат. Никое от нейните чувства, изглежда, не отговаряше на онова, което си представяше, че ще изпита, ако той рецитира пред нея дълги поеми. Във всеки случай трудно й беше да си го представи, че върши това. Или да го види как й дава златна роза, над която тя да рони кристални сълзи, когато той си отива. Конан по-скоро би я метнал на седлото пред себе си и… и какво? Тя не беше сигурна какво щеше направи, но знаеше, че каквото и да бе, то щеше бъде нещо, за което не се разказва в историите.
Зула, мислеше си тя, може би ще може да й даде някой полезен съвет, но нещо я караше да се чувства неловко да я попита направо. Може би, ако тя се опита постепенно да се сближи…
— Жени воини — каза неочаквано тя, — ми звучи доста странно. В твоята страна всички жени ли са воини?
Тъмнокосата жена кимна.
— Нашите планини са заобиколени от врагове, а ние сме малоброен народ. Прекалено малко, за да си позволим да водим вашия начин на живот, при който само мъжете са воини и много малко жени желаят да се бият. Всички ние трябва да се бием, ако искаме да оцелеем.
— Не съм знаела, че в моята страна има жени-воини — каза Джина, отклонявайки се за момент. — Аз бих ли могла да бъда воин? — „Сигурно ще бъде по-различно, отколкото да прекарам останалата част от живота си сред градините на Тарамис“, помисли тя.