— Може би — отговори Зула, — ако си готова да изтърпиш тежко обучение и ако си смела. Животът ти обаче ще бъде труден и трябва да си готова всеки момент за смърт. Твоята собствена или на някои скъп за тебе човек.
Тъгата в гласа на другата жена напомни на Джина за нейната цел.
— Т’кар — каза тя тихо. — Ти го нарече твой боен другар. Беше ли той… твоята истинска любов?
— Мой любовник ли искаш да кажеш? Да, той беше мой любовник и във всяко отношение най-добрият мъж, когото познавам.
— Как… как започна? Между теб и Т’кар.
Зула се засмя, спомняйки си приятни неща.
— Много жени го желаеха, защото той беше горд и красив мъж, но аз им казах, че ако искат да легнат с него, ще трябва да се бият с мен. Никоя не се реши и Т’кар, като видя това, ме взе в колибата си.
Джина премигна. Тези думи никак не приличаха на историите, които беше слушала.
— Значи ти просто реши, че той ще бъде твой, ти сама си го избра. Това харесва ли на мъжете?
— На някои мъже, дете, ако наистина се чувстват мъже. На други не им харесва.
— А кой от мъжете, които яздят с нас, би избрала? Малак, може би?
Черната жена се намръщи.
— В шегата ти няма никакъв хумор. Аз бих избрала Конан.
— Защото той ти спаси живота ли? — Джина почувства пристъп на гняв и не можеше да си обясни причината. — Защо не Бомба̀та?
— Бомба̀та ще бъде груб, смятайки, че с това ще изглежда силен, но аз бих могла да го подчиня на волята си, да го превия като тръстика. Конан може да бъде силен и в същото време нежен. Такъв мъж не може лесно да се превие, ако това въобще е възможно. — Зула я погледна; Джина знаеше, че лицето й е поаленяло и видимата развеселеност на Зула я накара да се изчерви още повече. — Не се тревожѝ, дете. Няма да се опитам да ти го отнема.
Джина заекна.
— Вземи го… но той не е… искам да кажа… — Тя пое дълбоко дъх и се опита да стои много изправена на седлото, подобно на Тарамис, когато се държеше подчертано властно. — Не ме наричай дете — каза тя студено. — Аз съм жена.
— Разбира се, че си жена. Прощавай, Джина. — Зула замълча известно време, преди да продължи. — Сред моя народ има един обичай при смърт на любимия. Аз няма да легна с мъж в продължение на една година от деня, в който е умря Т’кар. Ако бях умряла аз, той щеше да стори същото.
Сега беше ред на Джина да замълчи, размишлявайки върху казаното. Малко от това, изглежда, можеше да й бъде от полза. Нямаше други жени, с които да си оспорва Конан, дори и да знаеше как да се бие е тях, дори и да беше сигурна, че тя иска това. Колкото до останалото…
— Зула, вече три пъти ти говориш за спане с мъж. Какво означава това?
Черната жена се опули от изненада.
— Кълна се във всички богове — възкликна тя — ти наистина си още дете.
Джина отвори уста да възрази гневно и забрави да я затвори. Пред тях се изправи друга планина, или по-скоро част от планина, защото нейният връх отдавна беше изчезнал. Дори отдолу беше ясно, че огромен кратер беше погълнал върха.
— Конан — прошепна тя, после извика — Конан! Ключът! Чувствам как ме притегля! Ключът е в този кратер! — Тя подкара възбудено коня си в галоп.
Глава единадесета
— Почакай, Джина — извика Конан за десети път, макар да знаеше, че вече е много късно. Джина беше изпреварила всички и когато той я повика, тя вече беше достигнала до края на кратера и изчезна в него.
Като ругаеше, той препусна по склона подир нея, напрягайки коня си до краен предел. Останалите се бяха проточили зад него в дълга колона, но кимериецът не можеше да ги чака. Конан достигна ръба и ахна, когато погледна надолу.
В дъното на огромния кратер имаше езеро с огледално гладка повърхност. Тъмносиният й цвят говореше за голяма дълбочина. От двете му страни се издигаха отвесни стени. Под кимериеца се виждаше малък бряг с черен пясък, обрасъл по краищата с тръстика. Конят на Джина вече беше преполовил разстоянието до водата. На далечния край на езерото се издигаше кристален дворец с невероятни бляскави стени, от които косите на младежа настръхнаха.
Когато я настигна, конят на Джина вече беше потопил муцуна в езерото и момичето гледаше с широко отворени очи кристалните кули на двореца в далечината. Дълбочината на кратера беше причината пясъците да потъмнеят, сякаш бе настъпила нощта.