Белезите върху лицето на едрия воин изпъкнаха като бели въжета.
— Ти, болен чакал! Ще те съсека…
— Боят по-късно! — сряза ги Конан. — Сега трябва да намерим Джина!
Напрежението между двамата намаля, но не изчезна. Бомба̀та с ръмжене прибра сабята си в ножницата, а Зула изви гневно устни и свали надолу тоягата, която беше стиснала с две ръце.
Акиро коленичи до одеялата на Джина и започна да рови в тях. Той мълчаливо движеше устни, затворил очи. Когато ги отвори, вместо зеници се показаха само невиждащи бели сфери. Малак изкрещя и се обърна.
— Момичето е отнесено от птица — съобщи старият човек.
— Стар глупак — промърмори Бомба̀та, но Акиро продължи, сякаш воинът не беше казал нищо.
— Голяма птица, птица от пушек, която се движи безшумно. Тя я е отнесла в ноктите си. — Клепките му се затвориха, а после се отвориха и откриха нормалните му черни очи.
— Акиро глупак? — каза Конан на Бомба̀та. — Ние с тебе сме глупаци. Трябваше да очакваме стигиецът да направи нещо.
— Къде я е занесла тази птица? — попита Зула.
Акиро посочи кристалния дворец отвъд езерото.
— Там, разбира се.
— Тогава трябва да я последваме — каза тя.
Конан кимна в знак на мълчаливо съгласие. Двамата с Бомба̀та едновременно побягнаха към кожената лодка и я замъкнаха до водата.
— Лодката може да е омагьосана — възрази Малак. — Акиро каза така.
— Трябва да опитаме — отвърна Конан. Той беше нагазил до колене във водата и стоеше до тесния плавателен съд. — Качвайте се всички! Бързо!
Всички бързо са качиха на лодката, Зула по средата между Акиро и Малак, Конан и Бомба̀та в краищата. Греблата в ръцете на едрите мъже се забиваха мощно във водата и малката лодка се отдалечи от брега.
— Сиджин да ме порази! — изведнъж изрева Малак. — Забравих! Тази сутрин трябваше да си отида! Обръщайте!
Без да престава да гребе, Конан изръмжа:
— Скачай.
Малкият крадец погледна към езерото под тях и потрепери.
— Водата е за пиене — промърмори той — там, където няма вино.
Без да има нито вятър, нито вълни, които да им пречат, двамата здрави мъже така гребяха, че кожената лодка само дето не хвръкна над езерото. Вълничките от нейното движение се разнесоха невероятно далеч зад тях, защото нямаше нищо, което да смущава огледалната повърхност. Пред тях се издигаше кристалният дворец. Между него и водата имаше площадка, която беше съвсем обикновена, само дето изглеждаше като изрязана от монолитен огромен скъпоценен камък. Когато достигнаха до двореца, слънцето вече осветяваше ръба на кратера и огромната постройка заприлича на истински фойерверк.
Конан задържа лодката близко до необичайната площадка, докато другите излизаха от нея. Когато и той застана на блестящия камък, кимериецът измъкна кожената лодка от водата. Един крадец, който не планира изход и пътища за бягство, в Шадизар не доживява до дълбока старост. Засега езерото беше спокойно, но той не искаше да рискува лодката да бъде отнесена преди да си осигури други средства за напускане на този необикновен дворец.
След като се погрижи за лодката, Конан насочи вниманието си към двореца. Блестящи гладки стени. Кристални колонади от прозрачен камък, които се простираха далеч на ляво и на дясно от двореца. Над тях се издигаха бляскави простори от отвесни стени, завършващи с куполи и островръхи кули, извисяващи се към небето.
— Прелестно — промърмори Акиро, като галеше с пръсти кристалната стена. — Няма никакви фуги. Наистина е монолитен скъпоценен камък. Съвършено.
— По-добре да беше обикновен мрамор — каза грубо Конан. — Тогава щях да измисля как да се изкачим. Ела. Трябва да намерим някаква врата.
— Няма такава — каза Акиро. Все още не можеше да се отърси от възхищението си.
— Как — започна Конан, после реши, че е по-добре да го попита откъде знае, че няма врати, но накрая каза: — Как тогава, в името на деветте ада на Зандру, ще влезем вътре?
Акиро мигна от изненада.
— О, това е много лесно. — Той тръгна по края на площадката и посочи към водата. — Там долу има отвор. Усетих го веднага щом се опитах, може би защото това е единственият отвор, който намерих. Не е много голям, но за нашите цели е добър.
— Излаз за черпене на вода от езерото? — каза Зула недоверчиво.
— Не обичам водата — измърмори Малак и огледа нервно двореца.