В редицата от огледала имаше само две пролуки. Едната беше врата към коридора. През другата той можеше да вижда безкрайната тъмнина и леглото, на което все още лежеше спящата Джина. Амон-Рама мина през вратата. В стаята се чуваше шум като от плискане на вода о камък, а в стената имаше само един отвор непокрит с огледала. Сто и едно отражения на сърцето на Ариман чакаха заедно с оригинала.
Акиро се измъкна от кладенеца с мърморене, без да обръща внимание на водата, която капеше от него и се изправи, загледан в приличните на скъпоценен камък стени, в орнаментите от злато и сребро с такава фина направа, каквато никой човешки ум не би могъл да измисли. Навсякъде имаше гоблени с неземна красота и килими с безкрайно разнообразие от цветове и мотиви.
— Акиро? — извика Малак.
Магьосникът поклати глава с възхищение. Всичко е направено с магия; нищо от това не е сътворено от човешка ръка. Всичко е великолепно.
— Акиро?
Закръгленият магьосник гневно се обърна, за да погледне дребния крадец. Косата на Малак беше паднала върху лицето му, а от дрехите му се стичаше вода, която беше образувала локва около краката му. Акиро си помисли, че крадецът прилича на удавен плъх, после бързо отметна с ръка мократа коса от собственото си лице.
— Какво? — отговори той грубо.
— Отишли са — каза Малак.
Акиро погледна в посоката, в която другият сочеше и преглътна една клетва, която се канеше да изрече. Бомба̀та и Зула бяха изчезнали зад един ъгъл на коридора, Конан също не се виждаше.
— Глупаци — промърмори той. — Чакай! — Бързо, доколкото позволяваха старите му кости, той се затича подир тях, следван по петите от Малак. — Човек не може да се разхожда в бърлогата на един магьосник така, сякаш се намира в градината на някой търговец! Тук може да се случи всичко.
Когато зави зад ъгъла, Акиро видя другите напред, водени от Конан. Хванал сабя в ръка, кимериецът мина през една врата в края на коридора, ала в същия момент вратата се плъзна и се затвори с трясък, прекъсвайки връзката с коридора зад нея. Бомба̀та и Зула изтичаха напред и заудряха по вратата — мъжът с дръжката на сабята си, тя с тоягата.
Бълвайки проклятия, Акиро тичаше да помогне, но когато стигна при тях, остана като вцепенен. Вратата беше прозрачна като стъкло — те ясно виждаха Конан, който внимателно оглеждаше една зала с огледала, стиснал в ръка широката си сабя — и въпреки това ударите на Бомба̀та и Зула кънтяха като върху врата, обкована с желязо. Сякаш да увеличат шума от глухия тътнеж, всичките започнаха да викат в един глас.
— Нима не ни чува? — извика Малак. — Конан, заклевам те в нокътя на крака на Огун, обърни се! Конан!
Зула застана на колене и заопипва долния край на вратата.
— Ако можем да я повдигнем… няма никаква пролука! Никаква!
— Отдръпни се — изрева Бомба̀та и хвана с две ръце сабята си. — Ще я разбия, ако изобщо това може да се разбие.
— Отдръпнете се всички — извика им Акиро. — И млъкнете — добави той. Акиро зарови в торбата си, после въздъхна и изхвърли праховете, намокрени от водата, без да престава да нарежда: — Това не е кръчмарска кавга, която може да се уреди с груба сила. Стигиецът е голям магьосник. Отнасяйте се към него като такъв или всички ние… а, ето го. — Засиял от задоволство, той извади малко мускалче, покрито с най-чист пчелен восък и подпечатано с магьоснически печат.
— Не виждам Джина — неочаквано се обади Бомба̀та. — Нека да оставим крадеца на собствената му съдба и да потърсим Джина. Длъжни сме да я намерим.
— Тя е тук — каза Акиро, без да вдига поглед от мускалчето, от което отстраняваше восъка. Това трябваше да се извърши правилно, иначе съдържанието на флакончето щеше бъде безполезно. — Не чувствате ли… разбира се, че не можете да почувствате. Тук е възелът, центърът на всичките магически сили в този дворец.
Акиро свали последното парченце восък, разкривайки някаква тъмна блестяща смес, която изглеждаше едновременно и мазна, и газообразна. Той я докосна с малкия пръст на лявата си ръка и изписа тайнствен знак върху дясната страна на прозрачната врата. С малкия пръст на дясната си ръка той начерта същия символ върху лявата страна на вратата.