Акиро се намръщи, когато начертаните символи започнаха да съскат, сякаш кипяха, но нищо не се получи. Той започна да напява бързо и безшумно. Когато думите бяха произнесени високо, се призоваваха такива сили, които той намираше за опасни, ненадеждни или противни, а често и всичко това едновременно. Напрежението нарасна; той го чувстваше вътре в главата си. Акиро призоваваше духове, способни да отварят врати, които са непоклатими, духове, достатъчно силни да повдигнат неща, които никой не успяваше да помръдне. Напрежението нарасна, челото му се покри с капчици пот. Напрежението продължаваше да нараства, да нараства, да…
Акиро въздъхна тежко, отпусна се и щеше да падне, ако не се бе подпрял на вратата.
— Успя ли? — попита Бомба̀та.
Разтреперен, Акиро гледаше учудено вратата. Там напрежението вече беше толкова голямо, че можеше да разбие портата на един замък и въпреки това то нямаше никакъв ефект.
— Това е най-силният магьосник, когото познавам — прошепна най-после той, — а след това, взирайки се в стаята с огледалата, добави; — Ако вярвате в богове, помолете им се.
Глава тринадесета
Конан бавно обикаляше из стаята с огледалата, стиснал в ръка широката си сабя, готов за атака. Огромните огледала отразяваха стотици пъти дебнещите движения на тялото му. Отраженията на бляскавия, червен скъпоценен камък, поставен на върха на тънка колона в центъра на стаята, като че нажежаваха въздуха. Стената с изображенията на жестокия камък беше без пролука и той разбра, че вече не знае какво бе скрило вратата, през която беше влязъл.
Не се реши да докосне скъпоценния камък. Блясъкът и неговият цвят му бяха казали всичко необходимо за неговата природа. Той никога не беше виждал нещо толкова алено; само цветът беше достатъчен, за да събуди недоверието му. Такива магьоснически предмети бяха много опасни, когато не се разбират — както беше научил от личен опит — и почти толкова опасни, когато напълно се разбират. И все пак това беше единственото нещо в стаята освен него. Той бавно се приближи към тънката колона и протегна ръка.
— Не оправдаваш очакванията ми, варварино. Не ми доставяш голямо удоволствие.
Кимериецът бързо се обърна, затърси източника на думите и когато не го намери, беше почти толкова малко изненадан, както и когато ги чу.
В едно от високите огледала вече не се отразяваше образът му, а се виждаше мъж в кървавочервена мантия с качулка. Той предположи, че това е човекът, чийто глас беше чул. Дълбоката качулка скриваше лицето в сянка, а яркочервената мантия стигаше до пода и дори ръцете бяха скрити под дълги ръкави, които достигаха до края на пръстите.
— Изобщо няма да ти доставя удоволствие, стигиецо — каза Конан. — Пусни момичето или…
— Ставаш досаден. — Думите бяха изречени от двайсет гласа зад него и във всичките кънтеше гласът на стигиеца. Подозирайки, че това е някакъв трик, с който иска да го отвлече, Конан рискува и хвърли поглед зад гърба си. И видя. Сега двайсет огледала изобразяваха тялото с качулка.
— Аз ще задържа момичето и ти не можеш нищо да направиш.
— Тя е Единствената, а Единствената е моя.
— И мускули, и стомана да използуваш, ти си нищо пред моята сила.
Конан имаше чувство, че главата му се върти. Образите с червени мантии в огледалата ставаха все повече и всички те се присъединяваха към хора, произнасящ думите, докато накрая беше обкръжен от образа на магьосника, умножен повече от сто пъти. Космите на ръцете и на врата му настръхнаха, а зъбите му се оголиха в заплашителна усмивка. И все пак той беше изпитвал много пъти страх, а този крадец на воля и сила му беше така познат, както и тъмното тяло на смъртта. Ако тя един ден все пак неизбежно щеше го победи, то магьосникът не притежаваше такава сила, каквато Конан не беше побеждавал вече хиляди пъти.
— Да ме изплашиш ли искаш, магьоснико? Плюя на твоята сила, защото ти се криеш зад нея като страхливо куче. Не смееш да се изправиш пред мен като мъж.
— Смели думи — промърмориха мазно многобройните отражения. — Може би ще се изправя пред теб. — Изведнъж образите от две огледала се разделиха. По един образ от всяко огледало се превърна в червена мъгла; двата потока мъгла се смесиха, сляха се, и в единия край на стаята се появи тялото на магьосника, без да изчезва от огледалата. — Може би в края на краищата ти все пак ще ми доставиш някакво удоволствие. На теб няма да ти хареса, варварино. Ще те убивам бавно, а ти ще крещиш и ще зовеш смъртта, много преди тя да е дошла. Срещу мен силата ти ще бъде като силата на невръстно хлапе.