С всяка дума все повече образи от огледалата се разделяха, все повече червени светкавици проблясваха в стаята, за да потънат в закачулената фигура и след всяка от тях тя ставаше малко по-голяма.
На два пъти, когато червените изпарения минаваха покрай него, Конан ги удряше със сабята си. Стоманата префучаваше през тях като през въздух и само ръцете му леко трепваха, за да покажат, че сабята е срещнала нещо. Тогава кимериецът престана да замахва и зачака, вместо да губи сили в безплодни опити, докато и последното огледало отдаде своята сила на господаря си с червената мантия. Той беше с една глава по-висок и два пъти по-едър от Конан.
— Това ли наричаш да се изправиш пред мен? — присмя се младежът. — Щом е така, ела.
Огромната фигура свали качулката си и когато Конан неволно трепна, от огледалата прозвуча стократно усилен, нечестив смях. От върха на червената мантия към него гледаше черна като катран маймунска глава с блестящи бели кучешки зъби, създадени да разкъсват плът. Очите излъчваха злобен черен огън. Косматите пръсти на чудовището завършваха с тигрови нокти. То бавно разкъса дрехите си, разкривайки масивно тяло, покрито с абаносово черни косми и тежки, извити крака. Фигурата му не издаваше никакъв звук, дори не се чуваше да диша.
„Най-вероятно това е магическо творение — помисли Конан, — но сигурно все пак може да бъде посечено“. Той прекоси с рев стаята, а широката остра като бръснач сабя се завъртя като колело на вятърна мелница. Съществото отскочи настрани като леопард, движейки се по-бързо, отколкото той допускаше, че може да се движи нещо така огромно като него. Отдръпвайки се, то го удари — изглежда съвсем небрежно — и направи върху гърдите му четири резки, от които потече алена кръв.
Конан го последва с мрачна решимост. Три пъти той замахва към големия звяр. Три пъти, мълчаливо озъбен, звярът се изплъзва като живак, а от бедрото, рамото и челото на Конан капеше кръв. Гръмогласен рев прозвуча от огледалата в съзвучие с ругатните на кимериеца. Съществото се движеше пъргаво, без да проявява никаква тромавост, каквато можеше да се очаква от неговото туловище. До сега той беше успял само леко да го докосне.
Изведнъж чудовищната черна маймуна атакува, сграбчи младежа и го вдигна към устата си, пълна с остри кучешки зъби. Той беше много близо, за да може да нарани чудовището или да го намушка със сабята, но все пак го удари странично и нанесе дълбока рана от окото, през носа до устата. Острите нокти се забиха в ребрата на Конан, когато от раната бликна гъста зелена кръв. Съществото повдигна мощните си ръце и го захвърли.
„Този звяр може да бъде наранен“, мина през ума на кимериеца и в следващия миг той така се блъсна в стената, че напълно загуби дъха си, а после се свлече на пода. Конан отчаяно се мъчеше да поеме въздух, да се изправи, преди съществото отново да го нападне. Кимериецът се изправи със залитане… и се втрещи.
Огромната маймуна се беше отпуснала на пода на четири крака; устата й зееше, сякаш щеше да заохка, ако не беше няма. Звукът от стенанието беше повторен сто пъти от изображенията на магьосника. Във всяко огледало тялото на Амон-Рама беше повалено и виеше от болка.
Изведнъж Конан разбра, че това не беше изобразено във всяко огледало. Огледалото, в което той самият се бе ударил, беше покрито като с паяжина от пукнатини и показваше само разбити образи, включително неговия собствен. Той заби сабята в следващото огледало. Когато сребърната повърхност се раздроби на парчета от удара, фигурата на Амон-Рама върху него изчезна, а стенанията от другите огледала се превърнаха в рев.
— Хванах те, магьоснико! — извика Конан през пронизителния рев.
Той тичаше край стената с всичка сила, спирайки се сред всяко огледало само колкото да го счупи. Един подир друг образите на магьосника изчезваха от счупените огледала, а ревът се превърна във вой, после в писък.
Драскането на нокти по кристалния под предупреди кимериеца и той се преметна през глава точно преди маймуната да го удари. Когато се изправи, в ръката му проблесна широката сабя. Дълбока рана зейна в ребрата на звяра, ала в същото време и ребрата на Конан бяха одрани. „Сега е по-бавен — помисли той — и все пак е по-пъргав от един бърз човек“. Въпреки това той продължи да тича из стаята, без да обръща внимание на чудовището. Победата над звяра не беше победа над Амон-Рама.