В далечната страна на залата Конан разсичаше със сабята си един подир друг образите на магьосника в огледалата. Писъците сега разкриваха непоносима болка и отчаяние. С крайчеца на окото си Конан видя огромната маймуна отново да се насочва към него. Единственото й здраво око беше пламнало от злоба. Той забеляза, че въпреки стремглавото й втурваме, тя направи широк кръг около светещия червен скъпоценен камък.
Изведнъж със звук като от плисък на вода сабята на Конан прониза повърхността на едно огледало. Той се втрещи. Сабята му се заби в огледалото и същевременно в Амон-Рама. В стаята настъпи тишина, нарушавана само от случайното издрънчаване на някое парче от счупено огледало при падането му на кристалния под. Всички останали здрави огледала, с изключение на онова, което сега беше прободено от сабята му, показваха само нормални отражения. Образът на маймуната беше изчезнал, сякаш тя никога не бе съществувала, макар че болката в раните на Конан доказваше съвсем убедително противното.
От огледалото изпод алената качулка го гледаше лице с орлов нос, обхванато от недоверие, а гарвановочерните очи блестяха, изпълнени с омраза към едрия млад мъж. Неочаквано едно светло кълбо излезе от мястото, където сабята беше проникнала през мантията на магьосника, спусна се по острието и изгърмя, запокитвайки Конан като хвърлен камък. Разтърсвайки глава, кимериецът се изправи зашеметен, точно когато Амон-Рама излезе от огледалото, неговата повърхност най-напред се обви около тялото му, после изведнъж изчезна като па̀ра.
Магьосникът не погледна към Конан. Той отново опипа сабята, забита в гърдите му, сякаш да се увери в нейната реалност, после с несигурни стъпки тръгна към червения скъпоценен камък, поставен върху тънката прозрачна колона.
„Не може да бъде — мърмореше стигиецът. — Цялата сила трябваше да бъде моя. Цялата сила…“
Ръката му се доближи до светещия камък и стонът, който се изтръгна от него в този миг, така протяжен, сякаш никога няма да свърши, направи всички други звуци, които беше издал преди това, да приличат на немощен шепот. Алената светлина между пръстите му ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая ръката му изглеждаше като обхваната от огън.
— По дяволите! — прошепна Конан, когато разбра, че ръката беше станала алена.
Червенината се разпространи нагоре към лакътя, а от там и по цялото тяло на магьосника, което заприлича на статуя от съсирена кръв, продължаваща да издава пронизителен стон. Изведнъж тялото се превърна в кървава локва, която кипеше и бълбукаше, изпускаше яркочервена пара, докато на кристалния под не остана нищо, освен широката му сабя. А скъпоценния камък висеше без никаква опора във въздуха.
Поглеждайки предпазливо към аления камък, който висеше във въздуха над сабята му, Конан прибра оръжието си. Покритата с кожа дръжка беше гореща, но сабята изглежда не бе пострадала. Той бързо се обърна с гръб към магьосническия камък и по кожата му сякаш запълзяха мравки; Конан едва не беше докоснал проклетото нещо, преди Амон-Рама да беше започнал фаталната игра.
Още едно огледало се пръсна с оглушителен трясък и другарите на Конан нахлуха в стаята.
— … нали ви казах, че ще свърши работа — казваше Акиро. — Смъртта на магьосника беше достатъчна, за да се развалят всичките негови магии.
— Ти каза, че онзи е късметлия — рече Малак презрително. — Никакъв късмет не му помогна. Стигиецът трябваше да има пипе и да разбере, че не трябва да се опълчва срещу Малак и Конан.
Акиро се обърна към кимериеца.
— Извади голям късмет, кимериецо. Един ден да беше закъснял и щастието щеше да се изниже като пясък между разтворените ти пръсти. А после?
— Ти видя ли? — попита Конан, когато отново му дадоха възможност да каже нещо.
Акиро кимна, а Зула потрепери.
— Онази маймуна — промърмори тя, като се огледа, сякаш подозираше, че маймуната все още се крие наоколо.
— С нея се свърши — каза Конан. — А сега да намерим Джина и този прокълнат от Митра ключ, и да се махаме.
В този момент, сякаш извикана от самото споменаване на нейното име, през отвора оставен от огледалото, през който беше дошъл Амон-Рама, се появи Джина. Зад нея тъмнината стана още по-непрогледна на фона на светещия кристал и огледалата в стаята. Тя не погледна към никого. Вървеше бавно, уверено към светещия червен скъпоценен камък, който продължаваше да виси там, където го беше оставил стигийският магьосник.
— Не! — извикаха едновременно Конан и Бомба̀та, но преди някой от тях да успее да се раздвижи, девойката взе камъка от въздуха.