— Сърцето на Ариман — каза тя тихо, усмихвайки се на кървавочервения скъпоценен камък в ръката й. — Това е ключът, Конан.
— Това? — започна Конан, а после млъкна, когато силен трус разтърси пода. Стените потрепериха, прозвуча зловещ, застрашителен пукот.
— Трябваше да се досетя — размишляваше Акиро. — Волята на Амон-Рама беше тази, която поддържаше двореца и сега, когато е мъртъв… — Изведнъж той млъкна и погледна другите.
— Какво, не ме ли чухте? Да бягаме, ако не искаме всички да умрем като стигиеца! — Сякаш в потвърждение на думите му втори трус разтърси двореца.
— Към кладенеца! — изкомандва Конан, макар че мисълта за предстоящото плуване и възможността дворецът да се срути над тях не беше от най-радостните.
Акиро поклати глава.
— Позволете ми да ви покажа какво мога да направя, когато Амон-Рама не ми пречи. — Той погледна многозначително Малак. — Гледай внимателно! — Като напяваше тихо, той правеше с ръцете си странни фигури — те напомняха на Конан много на онези, които бе видял в лагера на магьосника и все пак бяха някак си различни — после плесна с ръце и измежду дланите му изскочи огнено кълбо, което удари огледалната стена. Този път не последва никаква експлозия. Огненото кълбо само се изду и се огъна, като пламъци над въглени, докоснали пергамент. Само след миг те угаснаха, оставяйки в стъклената стена разтопен кръгъл отвор. — Видя ли? — каза Акиро. — Сега, Малак, кажи виждал ли си нещо, което да надминава…
Този път дворецът се завъртя и се разлюля, част от друга кристална стена падна и се разби.
— По-късно ще се хвалим с успехите си — каза Конан и хвана Джина за ръка. Останалите без колебание го последваха през отвора, направен от Акиро.
Те тичаха по блестящия неописуемо красив коридор, а когато той изви встрани от желаната от тях посока, Акиро разтопи друг отвор в блестящите кристални стени. Трусовете следваха все по-често и по-често, докато накрая се сляха в едно непрекъснато въртеливо движение на целия дворец. Орнаменти с неземно изящество се пръскаха на парчета, стени се срутваха и се превръщаха в купища от отломъци, а на два пъти зад гърбовете им падаха цели тавани.
После магията на Акиро отново прогори отвор и те изскочиха на площадката пред двореца. Езерото беше развълнувано, бурни вълни се носеха от двореца към брега. Конан вдигна кожената лодка, сега по-тежка поради доспехите на Бомба̀та, привързани към дъното за по-голяма устойчивост, и я пусна във водата, помогна на Джина да се качи, после трябваше да я държи, тъй като воинът с белязаното лице се опита да я оттласне, преди другите да бяха успели да се качат.
Когато всички бяха в лодката, Конан скочи вътре и хвана греблото.
— Хайде — изръмжа той към Бомба̀та. Другият мъж мълчаливо заби греблото във водата.
Зад тях кристалният дворец, който искреше с всички цветове на дъгата, сякаш бе обладан от зла сила. От всички високи кули нагоре към небето заскачаха светкавици.
— По-бързо — подкани ги Акиро, гледайки загрижено през рамо. — По-бързо! — Той погледна към Конан и Бомба̀та, които гребяха с всички сили. Потапяйки ръце в езерото, магьосникът започна да напява и водата под лодката бавно започна да се надига в огромна вълна. После вълната се разля и понесе напред малката лодка така бързо, както никакво гребане не можеше да я придвижи. Малак се молеше високо на всички известни му богове.
— Прекалено много магия — промърмори Конан.
— Може би — отговори Акиро, — ти предпочиташ да почакаш, докато този дворец…
Със силно бучене, сякаш земята се раздра, дворецът се разпадна на части. Силен вятър заблъска по гърбовете им и вълната, която ги носеше напред, беше погълната от друга, по-голяма вълна. Наклонена под остър ъгъл, кожената лодка се понесе по езерото. Единственото, което Конан можеше да направи, беше да забие греблото във водата и да се надява, че ще успее да държи лодката в посока напред. Ако се обърнеха странично в тази водна стена бяха изгубени.
Брегът с черен пясък приближаваше с невероятна скорост, после изчезна под вълната. Изведнъж носът удари в склона на кратера, лодката се обърна и изхвърли всичките в разлепената вода.
Конан се мъчеше да се задържи изправен, бореше се с водата, която заплашваше да го катурне. Джина, олюлявайки се, бе изтласкана край него, но той успя да хване дрехите й и я издърпа до себе си. Тя сложи ръка на врата му и се вкопчи в него тежко задъхана, а после вълната се оттегли и ги остави по средата на склона на кратера.