— Добре ли си? — попита я той.
Тя кимна, после вдигна свободната си ръка.
— И не съм изгубила ключа. — Между пръстите й струеше алена светлина.
Кимериецът потрепери и не опита да я спре, когато девойката се отдели от него. Тя извади изпод дрехите си, от които капеше вода, една черна кадифена торбичка и пъхна скъпоценния камък вътре.
Конан поклати глава. Колкото по-дълго продължаваше това пътуване, толкова по-малко му харесваше то. И все пак — той стисна златния амулет, окачен на шията му, прекрасен предмет, подарен му от Валерия — и все пак имаше причини, да участва в него.
Конан с изненада установи, че не само всички от групата бяха живи, но и не бяха пострадали, макар и мокри, раздърпани, вгледани един в друг, сякаш не можеха да повярват на очите си. Страхът очевидно беше прогонил конете въпреки букаите, защото те стояха и нервно цвилеха нагоре по склона, далеч от мястото, на което ги бяха оставили. Лодката лежеше под тях и от там до водата бяха разпръснати остатъци от техния лагер. Тенджерата беше изчезнала, както и половината от меховете за вода, а едничкото останало одеяло се беше оплело в тръстиката.
В далечния край на езерото единственият знак, че там някога е имало дворец, беше една огромна дупка, която водата от езерото бързо запълваше. Акиро гледаше към нея и лицето му изразяваше нещо много прилично на тъга.
— Всичко това бе творение на неговата воля — каза той тихо. — Беше великолепно.
— Великолепно? — Гласът на Зула беше изпълнен с недоумение. — Великолепно?
— Предпочитам по-скоро да се махнем от него — каза Джина. — И сега, когато имам ключа, вече мога да усетя къде е съкровището. — Като чу това, Бомба̀та бързо отиде при нея, вперил недружелюбен поглед в Зула и Конан, сякаш най-голямата опасност за момичето произтичаше от тях.
Малак потри ръцете и прошепна тихо, така че само кимериецът да го чуе:
— Богатство. Тази дума обичам повече, отколкото магьосниците. Ние ще вземем онова, което момичето не иска, а? Скоро ще бъдем в Шадизар и ще заживеем като крале.
— Скоро — съгласи се Конан. В очите му, насочени към Джина, се четеше тревога. Ръката му стисна амулета така силно, че златният дракон се заби в дланта му. — Съвсем скоро.
Глава четиринадесета
„Възможно е — мислеше Конан, докато яздеха на юг, — лекарствата на Акиро да са по-лоши от раните, които иска да излекува“. Около него се издигаха планини със сиви склонове, прорязани от стотици тесни клисури, които биха могли да бъдат използвани като изходни точки за нападение. Виждаше се безкрайна поредица от тесни проходи, където засадата можеше да завърши с кръв, но на него му беше трудно да мисли за друго, освен за превръзките с отвратително вонящ мехлем върху дълбоките рани, причинени му от маймуната. По-лошо от миризмата беше, че раните силно го сърбяха. Той тайно се почесваше през платното, с което бяха превързани гърдите му.
— Не се чешѝ — каза остро Джина. — Акиро каза, че раните не трябва да се докосват.
— Глупости — промърмори Конан. — И преди съм имал такива драскотини. Измива се кръвта, а след това се оставят на въздух и заздравяват. Винаги така съм се лекувал.
— Това не са драскотини — каза тя твърдо.
— А и този мехлем много мирише.
— Мирише приятно на билки. Почвам да се чудя дали можеш да се грижиш за себе си. — Тя продължи, без да обръща внимание на слисания му поглед. — Трябва да оставиш на мира тези превръзки. Акиро казва, че неговият мехлем ще излекува раните ти само за два дни. Той ми възложи да те наглеждам, но в същност не вярвам, че мога да се справя с теб.
Конан се обърна върху седлото назад към магьосника с острата коса. Акиро спокойно посрещна неговия поглед. Другите също го наблюдаваха: Малак и Зула се подсмихваха развеселени. Бомба̀та изглеждаше потънал в размисъл, но той погледна Конан по такъв начин, с който даде ясно да се разбере, че не би скърбил, ако нанесените от маймуната дълбоки рани се окажеха фатални.
— Трябва да ти кажа, че проявяваш неблагодарност — продължи Джина. — Акиро се труди да ти помогне, а ти…
— В името на милосърдието на Митра — каза остро Конан, — трябва ли да продължаваш в този дух?
Болка помрачи лицето й, а погледът в големите й очи го накара да се почувства виновен.