— Бихме могли да отидем някъде — каза тихо той. — Например в Аграпур, при един туранийскн магьосник, или дори при самия крал Ийлдиз. За тези неща, които носиш, той ще ни даде достатъчно злато, за да прекараме остатъка от живота си в разкош. — Изведнъж телохранителят я метна на едно седло. — Пазѝ ги добре, Джина — каза той и започна да сваля букаите от краката на конете. Бомба̀та завърза юздите на жребците една за друга преди животните в дълга редица и се качи на коня си.
— Какво правиш? — попита тя. — Ние нямаме право да взимаме тези коне.
— Ще ни потрябват — каза Бомба̀та. — До Аграпур имаме много път.
— Ние отиваме в Шадизар, не в Аграпур. А и аз не искам да оставя другите без коне, тъй като съществува възможност някой от тях да е останал жив. Ако искаш да вземеш конете, тогава трябва да ме върнеш в храма и да ми покажеш телата им.
Бомба̀та поклати глава.
— Това е много опасно за теб, дете.
— Опасно или не — настоя тя, — аз няма да оставя Конан без кон.
Яростта, която замъгли лицето на грамадния воин, я накара да се разтрепери. Гневът му отне всяко нейно желание да седи с гордо изправен гръб и волята, необходима, за да го погледне спокойно в очите.
Бомба̀та пусна юздите на другите коне и подкара коня си близко до нейния.
— Той! Той и отново той! Ние бихме могли да отидем навсякъде. — Всяка дума на Бомба̀та звънтеше като парче желязо. — Навсякъде, дете. — Изведнъж белязаното му лице се изкриви от болка. Джина гледаше слисана; никога по-рано тя не беше виждала Бомба̀та да се издаде, че изпитва болка. Болезнената гримаса трая само миг, после лицето му отново придоби обичайния си вид, с изключение на това, че напускайки очите му, болката ги беше направила мрачни и безизразни. — Тръгваме за Шадизар — каза той грубо и като взе юздата от ръцете й, започна да я води през скалния лабиринт.
Джина притискаше до гърдите си вързопа, съдържащ всичко, за което беше дошла чак до тези страшни места и не си позволяваше да се обърне назад. Конан или нейното предопределение! Едното трябваше да надделее над другото. Изпитваше ужасна болка. Тя се чудеше как бе възможно да съществува такава мъка. Как боговете я допускаха?
Джина се приведе. Нямаше повече сили да седи изправена, заплака и се остави да бъде водена сред безрадостната пустош.
Глава двадесета
През плътните облаци на обгърналата го тъмнина Конан се върна в съзнание и с мъка се изправи, стиснал сабята си в ръка. Акиро и Зула го гледаха смаяни. Малак хвърли един камък, голям колкото юмрук, в сенките между колоните и отупа прахта от ръцете си.
— Време беше да се събудиш — каза дребният крадец. — Кълна се в справедливостта на Мехен, бях започнал да мисля, че ще продължиш да спиш, докато всичките измрем.
— Колко дълго съм спал? — попита Конан. Той опипа главата си. Болеше го, а косата му се беше сплъстила във ветрило от съсирена кръв.
Малак повдигна рамене, а Акиро каза:
— Може би колкото две обръщания на пясъчния часовник, а може и малко по-дълго. Трудно е да се каже точно. Намерихме те да лежиш като изтощен вол. Направих, каквото можах, но при рани на главата най-добре е събуждането да настъпи естествено.
— Имам няколко билки, които помагат при удар по главата — каза Зула, — но няма вода, в която да ги накиснем.
Кимериецът кимна и веднага съжали, защото стаята се завъртя пред очите му. Той отчаяно се бореше с обхваналото го замайване. Сега не можеше да си позволи да изпитва слабост.
Далечният кран на мрачната зала представляваше хаотична грамада от скали, отломки от колоните с канелюри, размесени с късове от планината с размери колкото камъка, който Малак беше хвърлил до огромни канари, по-високи от човешки ръст. Три от ръждивите метални свещници, които Конан смяташе, че са направени за поставяне на факли, бяха изправени. Сложените върху тях факли горяха и хвърляха към четиримата бледожълта светлина, която бързо помръкваше в сенките между колоните. Светлината идваше обаче не само от факлите. От неразчистения коридор към тях проникваше мигаща лазурна светлина, болезнена за окото.
— Каква е онази синя светлина? — попита Конан.
— Защѝтен капан — каза Акиро. — Успях да направя девет преди онези огромни войници да отворят вратата. Тогава се наложи да задействам първия капан и не ми остана време да издигна повече. Опасно е да се залага такова защитно съдържание, докато близко до него гори друго.