— Джина няма да умре — каза той през стиснати зъби.
— Аз също харесвам момичето — възрази Малак, пренебрегвайки свирепия поглед на Зула, — но, кълна се в свещените бедра на Бадб, всички ние сме изтощени и няма да можем да пристигнем в Шадизар преди настъпването на нощта, дори да уморим конете от препускане.
— Тогава, когато конят ми умре — отговори мрачно Конан, — ще тичам, после ще пълзя. Но се кълна пред всички богове, че Джина ще остане жива тази нощ, дори ако трябва аз да умра за това. — Без да поглежда дали другите го следват, той заби пети в хълбоците на коня си и препусна в надпревара с изгряващото слънце.
Глава двадесет и първа
Тарамис стоеше на един балкон и гледаше надолу към покрития с мрамор вътрешен двор, където почиваше Спящия бог. Над него беше издигнат копринен балдахин, украсен със златни ресни, за да го предпазва от жаркото слънце. Около балдахина, незащитени от горещината, потни, бяха коленичили двайсет жреца със златни наметала и корони и пееха молитвите си. След първото миропомазване, с прекъсване само от една нощ, докато настъпи времето за втората жертва, около статуята непрекъснато имаше кръг от жреци, засвидетелствуващи своята всеотдайност към Дагот.
Тарамис погледна към другите балкони, обърнати към вътрешния двор, макар да знаеше, че там няма никой. Никому не бе разрешено да наблюдава онова, което щеше да се случи. От три дни тази част на нейния дворец беше недостъпна за другите човешки същества. Никакъв роб или слуга не можеше да се доближи насам без изрично разрешение от нея, макар че не бе поставила пазачи с нареждане да убиват всеки, които се опита да стори това. Ала не нечие нежелано присъствие я срязваше като удар с камшик. Тя знаеше много добре какво измъчва ума й, за какво не искаше да мисли.
Тарамис погледна нерешително към слънцето, после отмести поглед. Тази раздута жълта топка вече беше отминала своя зенит. Вече беше плъзнала доста отвъд зенита. Тази вечер щеше да се получи онова подреждане на звездите, което се появяваше един път на хиляда години. Ако Бомба̀та не доведеше момичето през следващите няколко часа, ако момичето не носеше онова, за което беше изпратено… Тарамис прехапа устни, без да обръща внимание на кръвта, която покапа от тях. Не можеше да се случи такова нещо. Не трябваше да се случи. Тя не желаеше да умре, знаейки, че след хиляда години някои друг ще получи власт и безсмъртие.
Почтително покашляне я накара да се обърне, готова да смаже онзи, който бе дръзнал да я безпокои.
На вратата стоеше Ксантерис, лицето му беше както винаги измамно добродушно, но в тъмните му очи грееше нескрито задоволство.
— Тя пристигна — каза тържествено Ксантерис. — Бомба̀та я доведе.
Тарамис изостави достойнството си. Тя се спусна покрай белобрадия си първожрец, затичана бясно надолу по коридорите и стълбите, докато стигна до входната зала на двореца с големите алабастрови колони и високия сводест таван. Там, прашни, раздърпани, изпоцапани от пътуването, стояха Бомба̀та с шлем под ръка и Джина, притискаща до гърдите си прашен вързоп. Отдавна не личеше, че вързопът някога е бил от бяла вълна. Тарамис почти не забеляза едрия воин в черни доспехи. Очите й не слизаха от момичето.
— Носиш ли го? — прошепна тя, като се приближаваше бавно. — В името на всичко скъпо и свещено, дете, носиш ли го?
Момичето плахо подаде вързопа, който притискаше до гърдите си. Джина се олюля и Тарамис разбра, че беше изтощена. Но времето за почивка още не беше дошло. Трябваше да свърши други, по-важни неща.
Високата заморанска благородница нервно се огледа за първожреца, готова да крещи с висок глас, но той беше там. Ксантерис почтително държеше ковчеже, в което върху кристални плочи бяха записани всичките магически умения и заклинания на Тарамис.
— Оставѝ ги там, дете — каза Тарамис.
Джина извади от вързопа светещото червено сърце на Ариман и го сложи в ковчежето. Тарамис затаи дъх. Мръсната бяла вълна падна на мраморния под, а Джина залюля в ръце златния рог на Дагот.
Когато и той беше поставен в ковчежето, Тарамис изви ръце в желание да го докосне. „Още не“, напомни си тя. Сега това означаваше смърт за всеки, които го докосне с изключение на Джина. По-късно той щеше да бъде единствено неин.
С голяма неохота Тарамис затвори златното ковчеже.
— Вземи го — заповяда тя на първожреца. — Пази го като живота си. — Ксантерис се поклони и излезе, а тя отново насочи вниманието си към Джина и Бомба̀та. Момичето повторно се олюля. — Къде са момичетата, които трябва да я изкъпят? — попита Тарамис. — Трябва ли да съдера кожата от бой на тези глупави прислужнички?