— Да, воювах за крал Илдиз — отговори Конан. — Ала напуснах службата в Туран преди повече от година.
— Обзалагам се, че е станало заради неприятности с жена — захихика Хордо. — Знам си аз що за стока си.
Конан повдигна огромните си рамене. Изглежда винаги бе имал неприятности заради жени. Но кой ли мъж е нямал?
— Ами теб коя жена те прогони от Султанапур, Хордо? Когато за последен път се разделихме, ти се разпореждаше в собствената си странноприемница, имаше закръглена Туранийска женичка и се кълнеше никога да не бракониерстваш нещо по-сериозно от бонбони, да не си подаваш носа от Султанапур, докато не те изнесат за погребалната ти клада.
— Беше Карела — гласът на едноокия притихна смутено. Той подръпна гъстата си брада. — Не устоях на желанието си да се свържа с нея, а жена ми не спря да се заяжда с мен. Искаше да ме накара да се откажа. Каза, че съм се превърнал в посмешище. Хората приказвали разни неща, натякваше ми тя, подигравали ми се зад гърба, че ми хлопала дъската. Тя пък не можеше да търпи да се говори, че се е омъжила за малоумен. Тя не престана с приказките, аз не се промених, тъй че един ден й казах „довиждане“ и втори път не погледнах в онази посока.
— Още ли търсиш Карела?
— Тя не е мъртва. Сигурен съм — той сграбчи ръката на Конан, а очите му блестяха в прочувствен порив. — Не съм чувал дори и шепот за нея, но бих почувствал, ако беше мъртва. Ти чувал ли си нещо? Нещичко, каквото и да е?
Болка потрепваше в гласа на Хордо. Конан знаеше, че Червения Ястреб наистина оцеля след тяхната експедиция в Кезанкийнските планини. Ала ако го съобщеше на Хордо, трябваше да му разкаже и как я бе видял за последен път — гола, прикована сред върволицата роби, поела към тържището, за да бъде продадена. Можеше да обясни, че е имал само няколко медни монети в торбата си — смешна сума, която въобще не се приближаваше до цената на робиня със заоблени гърди и зелени очи в Туран. Дори можеше да спомене за клетвата, която тя го бе накарала да изрече — че никога няма да вдигне ръка да я спаси. Беше горда жена, о, колко горда беше Карела. Или някога е била. Защото щом Хордо не бе открил никаква следа от нея, беше повече от сигурно, че камшикът я е пречупил и сега тя танцува за удоволствието на някакъв тъмноок господар. Но ако сега Конан разкаже тази история, сигурно щеше да убие своя стар приятел — човекът, който винаги твърдеше, че е най-вярната хрътка на Карела.
— За последен път я видях в Кезанкийските планини — разкри той част от истината. — Но съм сигурен, че тя се е измъкнала жива от планините. Нито една шайка планинци не би устояла срещу нея и сабята в ръката й.
Хордо поклати глава и въздъхна тежко.
Хората започнаха да се престрашават и излизаха отново на улицата, взирайки се в труповете, които все още лежаха по паважа, дето бяха съсечени. Тук-там жена падаше с писък върху мъртвото тяло на своя съпруг или дете.
Конан се огледа наоколо за меча, който лудият бе размахвал. Лежеше пред голямата колкото цяла стена витрина на магазин, отрупан с разноцветни топове плат. Собственикът го нямаше — или бе убит, или пък бе отишъл да огледа жертвите. Кимериецът повдигна меча и изтри върху топ жълта дамаска съсирващата се кръв от подобното на змия острие.
Повдигна оръжието, за да премери теглото му. Предпазителят за дланта бе изработен като сребърен филигран, което подсказваше старинността на меча, а мястото на неговата изработка бе изписано с изтънчен краснопис, оставил върху стоманената повърхност странни думи. Никога по-рано Конан не бе виждал такива. Ала който и да бе направил оръжието, наистина бе майстор. То сякаш беше продължение на ръката му. Не, острието изглеждаше продължение на ума му. И все пак Конан не можеше да не мисли за онези, които мечът току-що погуби. Мъже, жени, деца. Съсечени с удар изотзад или както и да ги бе застигнал обезумелият, докато бягаха. Смазани, разкъсани, както се бяха опитвали да изпълзят встрани. Образите им бяха живи в неговото съзнание. Той усещаше миризмата на страха, потта и кръвта им.