— Дължа ти повече от златото, което ми плати, кралю — изсумтя главорезът. — Дължа ти благодарност. Крадците също могат да бъдат благодарни.
— Всичко, което чувстваш, че ми дължиш, ще бъде изплатено, когато хвърлиш това нещо в морето — отговори Тараск.
— Ще отида в Зингара и ще взема кораб от Кордава — обеща крадецът. — Не смея да си показвам очите в Аргос заради едно убийство…
— Не ме интересува. Разбрахме се. В двора те чака кон. Тръгвай веднага!
Нещо мина между тях, нещо, което блестеше като жив огън. Конан успя бегло да го зърне. Крадецът нахлупи шапката над очите си, загърна се с наметалото си и бързо излезе. Конан изпита неудържима жажда за мъст. Беше се въздържал прекадено дълго. От гледката на неприятеля толкова близко кръвта му закипя и заличи всяка предпазливост и задръжка.
Кралят се обърна към вътрешната врата. Конан дръпна завесата и скочи като пантера в стаята. Тараск се завъртя, но преди да разпознае нападателя, камата на кимериеца го прободе.
Ударът не беше смъртоносен. Конан разбра това в момента, в който го нанесе. Когато скочи, кракът му се закачи в една дипла на завесата и го спъна. Острието се заби в гърба на Тараск и се плъзна по реброто.
Кралят на Немидия изпищя, падна върху масата, прекатури я и свещта изгасна. Двамата се свлякоха на пода и се оплетоха в завесата. Конан мушкаше слепешката в тъмното, Тараск пищеше неистово от ужас. Страхът му придаде свръхчовешка енергия, той се изтръгна, хукна в тъмнината и завика:
— Помощ! Стражи! Аридей! Ораст! Ораст!
Конан изрита завесата и счупената маса и стана. Кълнеше жестоко заради незадоволената си жажда за кръв. Беше объркан, защото не познаваше плана на двореца. Писъците на Тараск още се чуваха в далечината. В отговор избухна силна врява. Немидиецът се бе измъкнал в тъмнината и Конан не знаеше в коя посока е избягал. Прибързаният удар беше несполучлив. Сега трябваше да спасява собствената си кожа.
Без да престава да кълне, Конан се върна в нишата и загледа осветения коридор. В същия момент дотича Зенобия. Очите й бяха разширени от ужас.
— Какво стана? — извика тя. — Всички в двореца са разбудени! Кълна се, че не съм те издала…
— Зная. Аз разбуних това стършелово гнездо — измърмори той. — Опитах се да си разчистя сметките. Кой е най-краткият път към изхода?
Тя го хвана за китката и побягнаха по коридора. Преди да стигнат до другата врата, тя се разтърси от силен натиск и зад нея се чуха приглушени гласове. Зенобия закърши ръце и захленчи.
— Отрязани сме! Аз я заключих, но те всеки момент ще я разбият! Пътят към задната врата на крепостта минава през нея.
Конан се ослуша. От другата страна на коридора се чуваше нарастваща шумотевица. Значи враговете бяха както зад тях, така и пред тях.
— Бързо! Насам! — извика отчаяно момичето, затича и отвори една друга врата.
Конан я последва и пусна златното резе зад тях. Озоваха се в богато мебелирана стая. Зенобия го заведе до прозорец със златна решетка. Той погледна навън и видя дървета и шубраци.
— Ти си силен — каза нервно момичето. — Можеш да счупиш пръчките и да излезеш. Градината е пълна със стража, но можеш да се скриеш в гъстите храсти. Южната стена е най-крайната за града. Оттам ще избягаш. Един кон е скрит в гъсталака край пътя, който води на запад, на неколкостотин крачки от фонтана на Трал ос. Знаеш ли къде е?
— Да! Ами ти? Исках да те взема със себе си.
Очите й грейнаха.
— Това изпълва сърцето ми с щастие! Но не искам да преча на бягството ти. С мен няма да успееш да се спасиш. Не, не се страхувай за мен. Те никога няма да допуснат, че доброволно съм ти помогнала. Върви! Това, което каза, ще топли душата ми до края на живота ми.
Той я взе в силните си ръце, притисна тъничката й, нежна фигура до себе си и започна пламенно да я целува по очите, бузите, шията и устните, докато тя задиша тежко в прегръдката му — буен и неудържим като бурен вятър дори и в любовта.