— Тръгвам — промърмори Конан. — Но Кром ми е свидетел, някой ден ще дойда да те взема!
Той се обърна, хвана златната решетка, с един напън я измъкна, прехвърли крак през прозореца и бързо се заспуска, като се хващаше за орнаментите по стената. После скочи и се стопи като сянка в гъстака от розови храсти и клонести дървета. Докато бягаше, погледна през рамо и видя Зенобия — беше се навела през прозореца с протегнати към него ръце в безмълвно сбогуване и себеотрицание.
Стражите, високи мъже в лъскави ризници от полиран бронз, тичаха през градината към двореца, където глъчката ставаше все по-силна. Звездната светлина се отразяваше от блестящите им доспехи и издаваше всяко тяхно движение. За Конан, израснал сред природата, тяхното тичане между шубраците беше като безразборно паническо бягство на подплашено стадо животни. Някои от тях минаваха само на крачки от него, без да го открият. Хукнали към двореца, те бяха слепи за всичко друго. Когато го отминаха, продължавайки да крещят, той стана и побягна през градината тихо като пантера.
Бързо стигна до южната стена и се изкачи по стъпалата до парапета. По стената не се виждаха стражи. Той се наведе и погледна през една амбразура към двореца, извисяващ се над кипарисите зад него. Всички прозорци светеха. Хора търчаха напред-назад като кукли на невидими конци. Конан се усмихна сурово и заплашително и се прехвърли през външния парапет.
Спусна се върху едно ниско дърво на няколко стъпки под парапета и безшумно скочи от него. В следващия миг вече тичаше с уверената походка на планинец, свикнал да изминава големи разстояния.
Градини и вили заобикаляха стените на Белвер. Сънливите роби, задрямали с копия в ръка, не видяха бързия и предпазлив беглец, който прескачаше огради, пресичаше алеи със сводове от клони над тях, прекосяваше безшумно овощни градини и лозя. Кучетата се събуждаха, отчасти надушили, отчасти усетили плъзгащата се сянка, и нарушаваха нощната тишина с екливия си лай.
В стаята си в двореца Тараск се гърчеше на изпръскания с кръв диван под сръчните пръсти на Ораст и ругаеше. Дворецът беше пълен с треперещи, изплашени прислужници, но в стаята, където лежеше кралят, освен него и жреца-вероотстъпник нямаше никой друг.
— Сигурен ли си, че още спи? — попита отново Тараск, стиснал зъби от болка, докато Ораст мажеше с билков мехлем дългата, дълбока рана на рамото и ребрата му. — В името на Ищар, Митра и Сет! Гори като разтопен катран от ада!
— Тези болки са за твое добро — успокои го Ораст. — Онзи, който те е намушкал, е искал да те убие. Да, вече ти казах. Ксалтътън още спи. Защо толкова питаш? Какво общо има той с тази рана?
— Нищо ли не знаеш за случилото се в двореца тази нощ? — Тараск погледна изпитателно жреца.
— Нищо! Както знаеш, от няколко месеца превеждам ръкописи за Ксалтътън. Той владее всички езици и писмености отпреди три хиляди години, но още не е изучил по-новите езици. За да си спести време и да провери дали има нещо ново, ми възложи да му преведа всичко написано на тези езици. Разбрах, че е в двореца, едва когато изпрати да ме повикат и ми разказа за битката. После се върнах към заниманията си. Не знаех, че и ти си се върнал, докато гюрултията не ме изкара от стаята.
— А не знаеш ли, че Ксалтътън доведе като пленник в двореца краля на Аквилония.
Ораст поклати глава без особена изненада.
— Ксалтътън само каза, че Конан повече няма да ни тревожи. Предположих, че е убит, но не попитах за подробностите.
— Ксалтътън му спаси живота, когато исках да го убия — изръмжа Тараск. — Веднага разбрах какво цели. Той ще държи Конан в плен, за да го използува като заплаха срещу нас… срещу Амалрик, срещу Валерий и срещу мен. Докато Конан е жив, той ще е заплаха, обединител на Аквилония. Това ще ни принуди да предприемем ходове, на които иначе не бихме се решили. Нямам вяра на този жив питонец. Напоследък започнах да се плаша от него. Така че няколко часа след като той тръгна на изток, го последвах. Исках да зная какво смята да прави с Конан. Разбрах, че го заключи в подземията. И реших, че варваринът трябва да умре. Въпреки Ксалтътън! И…
На вратата предпазливо се почука.
— Това е Аридей — изръмжа Тараск. — Пусни го.
Влезе навъсен щитоносецът. Очите му горяха от вълнение.