— Какво стана, Аридей? — попита възбудено Тараск.
— Намери ли човека, който ме нападна?
— Не го ли видяхте, господарю? — попита Аридей. — Не го ли познахте?
— Не. Стана много бързо. Свещта изгасна… единственото, което ми идва наум, е, че някакъв дявол, изпратен от магиите на Ксалтътън, ме нападна…
— Питонецът спи в зарешетената си и залостена стая. Но аз бях в подземията. — Раменете на Аридей трепнаха.
— Хайде, говори! — нетърпеливо го подкани Тараск.
— Какво намери там?
— Празна тъмница — прошепна щитоносецът. — И тялото на маймуната!
— Какво? — Тараск се изправи, от отворената му рана бликна кръв.
— Да! Човекоядецът е мъртъв… прободен в сърцето… а Конан го няма!
Лицето на Тараск посивя. Ораст със сила го положи на дивана и поднови обработката на раната му.
— Конан жив! — повтори той. — Не е мъртъв… избягал! Велики Митра! Това не е човек, а дявол! А аз мислех, че зад тази рана стои ръката на Ксалтътън. Сега разбирам. Богове и дяволи! Конан ме е промушил! Аридей!
— Слушам, ваше величество!
— Да се претърси всяко кътче в двореца! Може би се крие в тъмните коридори като гладен тигър. Проверете всички ниши! И се пазете! Това не е цивилизован мъж, а кръвожаден варварин, силен и жесток като див звяр. Претърсете всички места в двореца и в града! Сложи кордон около стените! Ако се установи, че е напуснал града, което е много вероятно, вземи конници и го преследвай! Преследвайте го като планински вълк. Ако побързаш, може би ще го настигнете.
— Това е задача, която надхвърля възможностите на обикновения човешки ум — каза Ораст. — Може би трябва да се обърнем за съвет към Ксалтътън.
— Не! — извика Тараск. — Изпратете конници да го настигнат и да го убият. Ксалтътън няма да е недоволен, ако го убием и предотвратим ужасните последици.
— Е — каза Ораст, — аз не съм Химелийски планинец, но знам някои магии и мога да командвам някои духове, които имат материална форма. Може би ще мога да помогна.
Фонтанът на Тралос се намираше сред дъбова горичка край пътя на една миля от стените на града. В тишината на звездната нощ до ушите на Конан достигна неговият музикален ромол. Той пи жадно от ледената вода, после забърза на юг към малкия гъсталак и видя завързан между храстите голям бял кон. Въздъхна шумно и с един скок се намери при него. Внезапно до слуха му достигна подигравателен смях и той се обърна.
Една тъмна фигура излезе от сенките. Не беше накичен с пера и облечен с лъскави доспехи кралски страж. Беше висок човек с каска и сива ризница — авантюрист, представител на една типична за Немидия класа, хора, на които рицарството не бе донесло нито богатство, нито обществено положение, или пък дори бяха изгубили владенията си. Бяха издръжливи бойци, посветили живота си на войни и приключения. Понякога командваха войски, но не се подчиняваха на никого, освен на краля. Конан знаеше, че това е най-лошият враг, на когото можеше да попадне.
Един бърз поглед към сенките го убеди, че човекът е сам. Конан пое дъх, мускулите му се напрегнаха като опънат лък.
— Яздех към Белвер по работа на Амалрик — каза предпазливо авантюристът. На звездната светлина в ръката му блестеше дълга сабя. — Един кон изцвили в гъсталака и ми се стори странно, че е вързан тук. Почаках… и ето ти, спечелих голямата награда!
Авантюристите се изхранваха с мечовете си.
— Познавам те — продължи немидиецът. — Ти си Конан, кралят на Аквилония. Мисля, че видях как загина в долината Валкия, но…
Конан скочи като тигър. Макар че беше опитен боец, авантюристът не оцени бързината на варварина. Той не беше подготвен, сабята му беше вдигната наполовина. Преди да удари или да парира удара, камата на краля прониза гърлото му над ризницата и се спусна надолу към сърцето. Авантюристът залитна и падна. Конан хладнокръвно измъкна камата си. Белият кон изцвили силно, подплашен от миризмата на кръв.
Конан се изправи до безжизнения си враг с кама в ръка. От острието капеше кръв. Широките гърди на краля лъщяха от пот. Той вдигна глава и се ослуша. В гората не се чуваше никакъв звук, освен сънливите писукания на разбудени птички. Но в града, само на една миля, засвири тръба.
Конан бързо се наведе над убития. Няколкото секунди търсене го увериха, че съобщението, което може би носеше мъжът, е трябвало да бъде предадено устно. Но той нямаше време за губене. До разсъмване оставаше малко време. След няколко минути Конан вече препускаше по белия път на запад, облякъл сивата ризница на немидийския авантюрист.