Седма глава
Завесата се повдига
Конан знаеше, че единственият му шанс да избяга е бързината. Той дори не помисли да се скрие някъде около Белвер и да изчака преследвачите да отминат. Беше сигурен, че свръхестественият съюзник на Тараск ще го открие. Освен това той не беше свикнал да се крие. Откритият бой и откритото преследване отговаряха повече на неговия темперамент. Конан знаеше, че има голяма преднина. И щеше да наложи изтощително темпо на потерята чак до границата.
Зенобия беше подбрала добре белия кон. Неговата бързина и издръжливост бяха очевидни. Момичето разбираше от оръжия и коне и — Конан се усмихна доволно — от мъже. Той препускаше на запад и бързо стопяваше разстоянието.
Земята, през която яздеше, спеше. Конан минаваше покрай обградени с ровове, защитени с високи стени села и вили, през просторни ниви и градини, които ставаха все по-редки, колкото отиваше на запад. Колкото повече оредяваха селата, толкова по-неравен ставаше теренът, а крепостите, които гледаха от височините, говореха за столетия погранични войни. Но никой не излизаше от тези замъци, за да го спре. Владетелите на крепостите бяха издигнали държавния флаг с герба на Амалрик. Предишните знамена сега се развяваха в аквилонските равнини.
Когато и последното сгушено село остана зад гърба му, Конан напусна пътя и се насочи към далечните проходи на северозапад. Да продължи по пътя означаваше да мине покрай граничните кули, все още охранявани от въоръжени мъже, които нямаше да го пуснат да мине, без да го разпитат. Той знаеше, че от двете страни на граничните блата няма да има патрули, както през мирно време. Но там бяха кулите и призори може би щеше да има върволици волски каруци, натоварени с ранени войници, завръщащи се по домовете си.
Този път беше единственият, който пресичаше границата по протежение на петдесет мили от север към юг. Той следваше поредица от проходи през хълмовете, от всяка страна лежаха безгранични пространства пусти, рядко населени планини. Конан поддържаше избраната посока на запад, решил да пресече границата през пустинните хълмове на юг от проходите. Този път беше по-кратък, по-труден, но по-сигурен за един преследван беглец. Сам човек на кон можеше да мине по него, но за войска беше невъзможно.
Призори Конан още не бе достигнал хълмовете — те се извисяваха дълги, сини като крепостни насипи, по целия хоризонт пред него. Тук нямаше нито стопанства, нито села, нито вили с бели защитни стени сред малки горички. Само дълги, вълнообразни възвишения от кафява пръст, покрити с трева, и в далечината мрачна крепост на нисък хълм. Твърде много аквилонски нападатели бяха пресичали тази местност в недалечното минало, за да бъде гъсто заселена, както беше по на изток.
Зората заля пасищата с огъня си. Във въздуха се чуваше странният крясък на закъсняло ято гъски, бързащи на юг. Конан спря и разседла коня. От хълбоците му се издигаше пара, кожата му беше мокра от пот. Беше препускал безмилостно в продължение на часове преди разсъмване.
Животното захрупа крехката трева, а Конан легна на билото на нисък склон и се загледа на изток. На север пътят, който беше напуснал, се виждаше като дълга бяла лента. Никакви черни точки не се виждаха по него. Около замъците в далечината също нищо не показваше, че са забелязали самотния пътник.
След час всичко бе все така спокойно. Единственият признак на живот беше блясъкът на стомана в далечните назъбени крепостни стени и един гарван. Той кръжеше над него, спускаше се и се издигаше, сякаш търсеше нещо. Конан оседла коня и пое на запад с по-бавен ход.
По едно време над него прозвуча пронизително грачене и Конан вдигна глава. Гарванът размахваше криле и грачеше. Кралят продължи да язди. Гарванът го следваше и нарушаваше утринната тишина с ужасните си пронизителни крясъци, без да обръща внимание на неговите усилия да го прогони.
Това продължи часове. Конан излезе от кожата си, беше готов да даде половината си царство, за да извие черната му шия.
— Изчадие на ада! — изрева той в безсмислен гняв. — Защо непрекъснато ме тормозиш с това грачене? Махай се, черен предвестнико на нещастия, иди да кълвеш жито в нивите на стопаните.
Изведнъж му се стори, че далеч зад себе си чува ехо от граченето на птицата. Обърна се и скоро откри друга черна точка да виси в небесната синева. Зад нея зърна отново блясък на стомана. Това можеше да означава само едно: въоръжени мъже. И те не яздеха по утъпкания път. Те го следваха.