Конан се намръщи и потрепери. Гарванът все така кръжеше над него.
— Значи това не е просто каприз на безмозъчна птица! — промърмори кралят. — Тези конници не могат да те видят, изчадие на ада. Но другата птица те вижда. И ти също я виждаш. Ти ме следваш, тя следва теб, а те следват нея. Обикновено пернато, обучено същество ли си, или си някакъв дявол под формата на птица? Ксалтътън ли те прати подире ми? А може би ти си самият Ксалтътън?
Отговори му само пронизително грачене — грачене, изпълнено с жесток присмех.
Конан не отдели повече време на черния шпионин, а продължи надпреварата с преследвачите по хълмовете. Не се решаваше да пришпорва много коня. Направената почивка не беше достатъчна, за да възстанови напълно силите му. А и той имаше голяма преднина, макар че тя може би непрекъснато се стопяваше. Беше почти сигурен, че конете на преследвачите му са по-свежи, защото те несъмнено ги сменяваха във всеки замък, край който минаваха.
Пътят ставаше по-неравен, природата по-сурова. Стръмните, обрасли с трева хълмове преминаваха в планински склонове с гъсти гори. Той знаеше, че ако не беше дяволската птица, непрестанно грачеща над него, тук щеше да се изплъзне от преследвачите. Не можеше да ги види в тази пресечена местност, но беше сигурен, че те още го следват, водени безпогрешно от пернатите си помагачи. Черната птица се превърна в демоничен вампир, преследващ го неотлъчно през безкрайните урви. Камъните, които хвърляше по нея, или отиваха настрана, или падаха, без да я докоснат, макар че на младини беше улучвал дори соколи.
Конят бързо се уморяваше. Конан вече виждаше мрачната безизходица на положението си. Не можеше да избяга. И тук беше пленник, както и в катакомбите на Белвер. Но той нямаше да е дете на Ориента, ако пасивно се примиряваше с неизбежното. Ако не можеше да избяга, можеше поне да отведе някой и друг от враговете със себе си в царството на вечния мрак. Конан свърна в гъсталака от лиственици, покриващи един склон, и затърси подходящо място.
Изведнъж чу някъде напред странен, пронизителен човешки писък с особен тембър. Промуши се през клоните и видя източника на ужасния вик. На малка поляна четирима войници в немидийски ризници нахлузваха примка около врата на една мършава жена в селски дрехи. Наръч пръчки на земята до нея показваше с какво се е занимавала, когато е била изненадана от тези отделили се от войската бойци.
Докато наблюдаваше мълчаливо сцената, Конан почувства в него да се надига ярост. Главорезите повлякоха жената към едно дърво с ниски клони очевидно с намерение да я обесят. Той беше пресякъл границата преди час, сега се намираше на собствена земя и пред очите му се готвеше убийство на негов поданик. Старата жена се бореше с изненадваща сила и енергия. Тя повдигна глава и издаде отново странния, особен, далеч достигащ вик, който беше чул преди малко. Отвърна му като подигравка гарванът, размахващ криле над дърветата. Войниците се засмяха грубо, един удари жената през устата.
Конан скочи от уморения си кон, спусна се по скалата, бронята му издрънча в тревата. Четиримата мъже се извърнаха, измъкнаха сабите си и се втренчиха изумено в облечения в ризница и със сабя в ръка великан пред тях.
Конан дрезгаво се засмя. Очите му бяха остри като кремък.
— Кучета! — изрева той. — Откога немидийските чакали са си присвоили правото да бъдат екзекутори и да бесят мои поданици? Най-напред трябва да вземете главата на техния крал. Ето ме, готов съм да ви доставя това удоволствие!
Войниците гледаха неуверени как той върви към тях.
— Кой е този луд? — изръмжа един брадат главорез. — Носи немидийска ризница, но говори с аквилонски акцент.
— Няма значение — каза друг. — Ще го съсека. После ще обесим и старата вещица.
И се спусна към Конан, вдигнал сабя. Но преди да удари, голямата сабя на краля се стовари върху него, разсече шлема и разцепи черепа му. Мъжът падна, но другарите му бяха смели негодяи. Те изплезиха езици като вълци и се хвърлиха към високата фигура в сива ризница. Виковете им и оглушителният звън на стомана заглушиха крясъците на кръжащия гарван.
Конан мълчеше. Очите му бяха като сини въглени. Той се усмихваше сурово и размахваше яростно голямата си сабя. Въпреки великанския си ръст, беше бърз като котка и непрекъснато в движение, така че сабите на негодниците не можеха да го засегнат. Но неговите удари бяха със съкрушителна сила. Трима от четиримата войници бяха посечени и умираха потънали в собствената си кръв. Четвъртият, покрит с дузина рани, бързо отстъпваше, като объркано парираше ударите.