Той поклати глава и продължи лакомо да яде.
— Аз отивам в Тарантия.
— Отиваш право в устата на дракона. По-добре потърси спасение в чужбина. Поданиците на твоето царство са обезверени.
— Какво искаш да кажеш? — попита Конан. — Битки са губени преди, но войните са печелени. Едно царство не се губи с едно-единствено поражение.
— И ти отиваш в Тарантия?
— Да. Просперо ще издържи на атаките на Амалрик.
— Сигурен ли си?
— Зная, че адът е пълен с дяволи, жено! — гневно извика той. — Какво друго имаш да ми кажеш?
Тя поклати глава.
— Чувствам, че не е така. Нека да проверим. Не е лесно да се повдигне завесата. Въпреки това аз ще я открехна малко и ще ти покажа твоята столица.
Конан не видя какво хвърли Зелата в огъня, но вълкът изскимтя в просъница, а колибата се изпълни със зелен пушек. И както гледаше, стените и таванът на колибата сякаш се отдалечиха и изчезнаха, сляха се с безкрайността. Пушекът се виеше над него и попиваше всичко. И в този пушек се движеха и бледнееха форми, после ставаха смущаващо ясни.
Той видя познатите кули и улици на Тарантия, които гъмжаха от пищящи тълпи. Немидийски знамена вървяха неумолимо на запад през ограбени и опожарени села. На големия площад в Тарантия обезумели тълпи се движеха безцелно и крещяха, че кралят е мъртъв, а бароните се готвят да си разпределят царството и че управлението на един крал, дори на Валерий, е по-добро от анархия. Просперо, в блестящи доспехи, яздеше между тях и се опитваше да ги успокои, да ги накара да повярват на граф Тросеро, да застанат на стената и да помогнат на неговите рицари да защитят града. Те се обръщаха към него, крещяха от страх и неоправдана ярост, наричаха го убиец на Тросеро, по-лош и от Амалрик. Смет и камъни полетяха към рицарите.
Картината леко се замъгли. Може би й изтичаше времето, но все пак Конан видя Просперо и рицарите да излизат от портата и да препускат на юг. Зад тях в града царуваше шум и бъркотия.
— Глупаци! — промърмори прегракнало Конан. — Глупаци! Защо не вярват не Просперо? Зелата, ако си играеш някаква игра с мен, ако това е някаква измама…
— Това е минало — отговори нетърпеливо и печално старицата. — Това беше вечерта на деня, след като Просперо напусна Тарантия и войските на Амалрик наближаваха града. От стените мъжете видели опустошителни пламъци. Това прочетох в пушека. На залез-слънце немидийците влезли в Тарантия, без да срещнат съпротива. Виж! Дори сега в кралската зала в Тарантия…
Неочаквано Конан видя голямата коронна зала. Валерий, облечен в хермелин, стоеше на царския подиум, а Амалрик, все още в прашни и опръскани с кръв доспехи, слагаше на жълтите му къдрици блестяща диадема — короната на Аквилония. Хората го поздравяваха. Дълги редици от облечени в стомана немидийски бойци гледаха начумерено, отдавна изпаднали в немилост в двореца на Конан аристократи ходеха важно и се перчеха с герба на Валерий на ръкавите.
— Дявол да го вземе! — избухна Конан и стисна, юмруците си. Вените на слепоочията му се издуха, лицето му се сгърчи. — Немидиецът поставя аквилонската корона върху главата на изменник… в коронната зала на Тарантия!
Сякаш разпръснат от неговата сила, пушекът се разсея и през мъглата той видя блестящите черни очи на Зелата.
— Ти видя… хората от твоята столица се отказват от извоюваната от теб с пот и кръв свобода. Те са се предали на поробителите и палачите. Те показват, че не вярват на съдбата си. Можеш ли да разчиташ на тях, за да си върнеш царството?
— Хората мислят, че съм мъртъв — изръмжа Конан, възвръщайки част от увереността си. — Аз нямам син. Народът не може да се управлява от спомен. И какво от това, че немидийците са завладели Тарантия? Остават провинциите, бароните, населението от свободните територии. Валерий спечели слава без съдържание.
— Ти си упорит като истински боец. Аз не мога да ти покажа бъдещето, мога да ти покажа само миналото. Не, аз не ти показах нищо. Аз само малко повдигнах завесата. Искаш ли да погледнеш в миналото, за да направиш някои изводи за бъдещето?
Да! — Конан се изправи.
Отново се издигнаха вълни от зелен пушек. И отново пред него се появиха образи, този път чуждоземни и сякаш без връзка с действителността. Той видя големи черни стени с кули, скрити в сенките пиедестали с изображения на ужасни полуживотински богове. В сенките се движеха тъмни мършави мъже само по червени копринени препаски. Те носеха зелен нефритов саркофаг по гигантски черен коридор. Но преди Конан да каже нещо, картината се промени и той видя мрачна сенчеста, навяваща странен, неосезаем ужас пещера. Върху черен жертвеник имаше странен златен съд с форма на раковина. В пещерата дойдоха същите черни мъже, които носеха сандъка с мумията. Те взеха златния съд, а после сенките ги обгърнаха и Конан не можа да види какво стана. Но в тъмнината заблещука кълбо като от жив огън. А после всичко изчезна, остана само пушекът от тамарисковите съчки. Той се издигаше нагоре, изтъняваше, избледняваше.