— Какво предвещава това? — попита озадачен Конан. — Онова, което видях в Тарантия, мога да разбера. Но какво означава тази картина на заморански крадци, промъкващи се в подземния храм на Сет в Стигия? И онази пещера… никога през моите странствания не съм виждал нито съм чувал за такова нещо. Щом можа да ми покажеш това, което така разкъсано не означава нищо, защо не ми покажеш всичко, което ще се случи?
Зелата разбърка огъня, без да отговори.
— Тези неща се управляват от неумолими закони — каза най-после тя. — Не мога да направя да разбереш бъдещето. И аз не го разбирам, макар че в тишината сред планините натрупах повече мъдрост, отколкото мога да помня. Не мога да те спася. Ако можех, бих го направила. Всеки трябва сам да се спасява. Все пак мъдростта може да ме навести в сънищата и сутринта ще мога да ти разкрия загадката.
— Каква загадка? — попита той.
— Мистерията, посредством която си загубил царството си — отговори Зелата, после постла една овча кожа на пода пред огнището и каза: — Спи.
Без да продума, Конан легна на кожата и потъна в неспокоен, но дълбок сън, в който безшумно се движеха фантоми и пълзяха чудовищни безформени сенки. Веднъж, на фона на виолетов хоризонт без слънце, видя яки стени и кули на голям град, какъвто нямаше никъде по земята. Неговите огромни стени и виолетови минарета се издигаха към звездите, плуваха като гигантски мираж, носеха се над брадатото лице на Ксалтътън.
Конан се събуди в мразовитата виделина на зараждащия се ден и видя Зелата да клечи край огъня. Беше спал непробудно, макар че излизането и влизането на големия вълк би трябвало да го разбуди. Защото вълкът беше до огнището и гъстата му козина беше мокра от роса. И не само от роса. Върху нея блестеше кръв, на плешката му имаше прясна рана.
Зелата кимна, без да се обръща, сякаш четеше мислите на краля.
— Бил е на лов преди зори и ловът е бил кървав — каза тя. — Мисля, че човекът, който те преследваше, повече няма да преследва нито човек, нито животно.
Конан гледаше големия звяр с някакво странно очарование, а той отиде при Зелата, за да вземе предложената му храна.
— Когато си върна трона, няма да забравя добрината ти — каза Конан. — Ти се сприятели с мен… всемогъщи Кром, не си спомням откога не съм спал така, дарен с милосърдието на мъж или жена, както нощес. Но какво става със загадката, която щеше да ми разгадаеш тази сутрин?
Настъпи продължителна тишина. Чуваше се само пращенето на тамарисковите съчки в огнището.
— Намери Сърцето на твоето царство — каза най-после тя. — В него лежи твоето поражение и твоята победа. Ти се сражаваш с противник по-силен от обикновен смъртен. Няма да си върнеш царството, ако не намериш Сърцето.
— Град Тарантия ли имаш предвид? — попита той.
Тя поклати глава.
— Аз съм само оракул, чрез чиято уста говорят боговете. Устните ми са запечатани от тях, за да не говоря прекалено много. Ти трябва да намериш Сърцето. Друго не мога да ти кажа. Устата ми се отваря и затваря от боговете.
Зората все още светлееше, когато Конан потегли на запад. Зелата стоеше на прага на колибата си, загадъчна както винаги, големият вълк стоеше до нея.
Небето беше сиво, студеният стенещ вятър предвещаваше скорошно настъпване на зимата. Изсъхналите листа се отронваха от голите клони и се плъзгаха по облечените в броня рамене на краля.
Конан язди цял ден през планините, избягвайки пътищата и селата. На свечеряване заслиза от височините и видя в ниското пред себе си широките равнини на Аквилония.
Села и стопанства бяха покривали равнините от западната страна на планините, защото половин столетие повечето от нападенията на границата бяха извършвани от аквилонци. Но сега само въглени и пепел показваха къде е имало колиби и вили.
В сгъстяващата се тъмнина Конан продължи бавно напред. Страхуваше се да не бъде открит както от приятели, така и от врагове. Немидийците имаха да уреждат стари сметки, а Валерий не беше направил никакъв опит да ограничи съюзниците си. Конан не очакваше да спечели любовта на обикновените хора — нали земята им бе превърната в пустош. Кълнеше, докато яздеше по почернелите простори, които доскоро бяха били богати ниви, и гледаше стените на опожарените къщи да стърчат към небето. Яздеше през пустата и изоставена земя като дух от забравеното минало.