Когато приближиха къщата — прозорците светеха — Сервий свърна по една малко използвана пътека между дъбовете. Сплетените клони образуваха свод, който спираше всякаква светлина. Без да говори, някак уплашен. Сервий забърза в мрака и скоро преведе Конан през малка странична врата в тесен, лошо осветен коридор.
Минаха бързо и мълчаливо през него и Сервий въведе краля в просторна стая с висок таван с дъбови греди и богато облицовани с ламперия стени. В широката камина горяха големи трупи. На един каменен поднос, сложен върху махагонова маса, изпускаше пара голямо парче месо, печено в тесто. Сервий заключи яката врата, изгаси свещите в сребърния свещник на масата и остави стаята да се осветява само от огъня в камината.
— Моля за извинение, кралю, но времената са опасни — каза той. — Навсякъде се таят шпиони. По-добре никой да не може да наднича през прозорците и да те познае. Това печено току-що е извадено от фурната, тъй като възнамерявах да вечерям след разговора с пазача. Ако благоволиш…
— Светлината е достатъчно — изръмжа Конан, седна безцеремонно, извади камата си и лакомо се нахвърли на вкусната храна, като прокарваше големите хапки с глътки вино от лозята на Сервий. Изглежда, беше изгубил всякакво чувство за опасност, но за сметка на това Сервий неспокойно се въртеше на пейката до камината и нервно попипваше тежката златна верижка на врата си, непрекъснато гледаше към слабо осветените стъкла на двукрилия прозорец и обръщаше ухо към вратата, сякаш очакваше да чуе навън прокрадващи се стъпки.
Конан свърши вечерята и се настани на друга пейка пред огъня.
— Няма дълго да те излагам на опасност с присъствието си, Сервий — каза неочаквано той. — Зората ще ме завари далеч от имението ти.
— Господарю… — Сервий вдигна ръце да възрази, но Конан отхвърли протеста му.
— Познавам твоята вярност и твоя кураж. Безукорни са. Но ако Валерий е узурпирал моя трон, този подслон ще ти струва живота.
— Не съм достатъчно силен, за да му се противопоставя открито — призна Сервий. — Петдесетте войници, които мога да поведа, са нищо. Видя ли руините от имението на Емилий Скавон?
Конан кимна и се намръщи.
— Както знаеш, той беше най-силният васал в тази провинция. И отказа да се подчини на Валерий. Немидийците го изгориха в руините на собствената му вила. Всички разбрахме безполезността от всякаква съпротива, особено след като населението на Тарантия отказа да се бие. Предадохме се и Валерий ни запази живота, макар че наложи такива данъци, които ще разорят мнозина. Но какво можехме да направим? Мислехме те за загинал. Много от бароните бяха избити, други откарани в плен. Войската беше разбита и разпръсната. Ти нямаш наследник, който да поеме короната. Нямаше кой да ни поведе…
— Но тук беше Тросеро от Пойтейн — каза остро Конан.
Сервий безпомощно разпери ръце.
— Вярно е. Неговият генерал Просперо командваше малобройна войска. Той прикани мъжете да се обединят под неговото знаме. Но ти беше мъртъв, кралю, хората си спомниха за войните и гражданските размирици и как Тросеро и пойтейнци някога минаха през тези провинции с огън и меч, както прави това Амалрик днес. Бароните завидяха на Тросеро. Някои, може би шпиони на Валерий, казаха, че графът на Пойтейн има намерение да заграби короната. Старите местни омрази пламнаха отново. Ако имаше поне един мъж, в чийто вени да тече кралска кръв, щяхме да го коронясаме и да тръгнем срещу немидийците. Но нямаше. Бароните, които ти бяха верни, не пожелаха да се обединят, защото си нямаха доверие. Всеки се смяташе за най-добър, всеки се страхуваше от амбициите на другите. Ти беше връзката, която държеше снопа пръчки заедно. Когато тази връзка беше прерязана, снопът се разпадна. Ако имаше син, бароните щяха да го последват. Но нямаш син и те нямаше около кого да се сплотят. Търговците и обикновените граждани се страхуваха от анархия и връщане към старите дни, когато всеки барон имаше собствен закон. Казваха, че който и да е крал е по-добър от никакъв. Валерий беше с кралска кръв, от стара династия, и когато дойде начело на облечените в стомана войни под немидийското знаме с червения дракон и заблъска с копието си по портата на Тарантия, нямаше кой да му се противопостави. И хората отвориха портите, коленичиха в прахта пред него и отказаха да помогнат на Просперо да защити града. Казваха, че предпочитат да бъдат управлявани от Валерий, отколкото от Тросеро. Твърдяха — и това е вярно, — че бароните няма да се обединят зад Тросеро, но мнозина ще приемат Валерий. Смятаха, че като отстъпят пред Валерий, ще избегнат опустошителната гражданска война и гнева на немидийците. Просперо отиде на юг с десетте си хиляди рицари, а след няколко часа конницата на немидийците влезе в града. Хората не го последваха. Те останаха да присъстват на коронясването на Валерий в Тарантия.