— Но едно въстание в централните провинции ще наклони везните на наша страна! — възкликна Конан. — Ние можем да завземем Тарантия и да я задържим, докато пристигнат гъндерландците и пойтейнците.
Сервий се поколеба, после зашепна:
— Хората казват, че си умрял от магия. Че маскираният непознат е направил магия да загинеш и войската ни да бъде разбита. Голямата камбана оповести смъртта ти. Всичките те мислят за умрял. А централните провинции няма да въстанат дори ако знаят, че си жив. Няма да посмеят. С магия си победен при Валкия. Магия донесе новината до Тарантия, защото още същата нощ хората по улиците говореха за смъртта ти. Един немидийски жрец направи черна магия по улиците на Тарантия, за да погуби всички останали верни на паметта ти. С очите си го видях. Въоръжени мъже падаха като мухи и умираха по улиците и никой не можеше да разбере от какво. А мършавият жрец се смееше и каза: „Аз съм Алтаро, слуга на Ораст, който пък е слуга на Забуления. Силата не е моя. Тя само се проявява чрез мен.“
— Не е ли по-добре човек да умре с чест, отколкото да живее в позор? — каза Конан. — Смъртта по-лоша ли е от потисничеството, робството и разрушението?
— Там, където има магия, няма място за разум — отвърна Сервий. — Страхът в централните провинции е твърде голям, за да въстанат и да те подкрепят. Отдалечените провинции ще се бият за теб… но същата магия, която е поразила войската при Валкия, ще те порази отново. Немидийците държат най-големите, най-богатите и най-гъсто населените части на Аквилония. Те не могат да бъдат победени от силите, които можеш да събереш. Просто ще жертваш без полза верните си поданици. Мъчно ми е да ти го кажа, но, кралю, ти си крал без кралство.
Конан гледаше огъня и мълчеше. Една догаряща главня се разпадна между пламъците, без да изхвърли фонтан от искри. Същото можеше да стане с неговото царство.
Отново почувства присъствието на мрачната реалност зад воала на материалната илюзия. Отново почувства неизбежния ход на безмилостната съдба. Паника обхвана душата му, обзе го чувство на обреченост. Изпита неудържимо желание да разрушава и убива.
— Къде са моите сановници? — попита най-после той.
— Палатидий беше сериозно ранен при Валкия, откупен от семейството си и сега лежи в замъка си в Атал. Ще има късмет, ако някога отново се качи на седло. Паблий, канцлерът, напусна царството предрешен и никой не знае къде е. Съветът е разпуснат. Някои съветници бяха затворени, други прогонени. Много от верните ти поданици бяха избити. Тази вечер например принцеса Албиона ще умре под брадвата на палача.
— Защо? — попита Конан. Сините му очи бяха изпълнени с такъв гняв, че Сервий изплашен се сви.
— Защото не иска да стане любовница на Валерий. Земите й са конфискувани, доверените лица продадени като роби. В полунощ в Желязната кула главата й трябва да падне. Бъди благоразумен, кралю… за мен ти винаги ще си мой крал… бягай, преди да са те открили. През тези дни никой не е в безопасност. Шпиони и доносници са плъзнали между нас и донасят и най-дребната постъпка или дума на недоволство. Ако научат, че си тук, те чака тъмница и смърт. Моите коне и всичките мъже, на които мога да се доверя, са на твое разположение. Преди разсъмване ще сме далеч от Тарантия и ще сме минали повечето път до границата. Ако не мога да ти помогна да си върнеш царството, мога поне да те последвам в изгнание.
Конан поклати глава. Сервий го гледаше разтревожен. Кралят седеше, подпрял брада на големия си юмрук. Огънят в камината хвърляше червена светлина върху стоманената му ризница, осветяваше изпълнените с гняв очи. Сервий отново, както в миналото, само че по-силно, долови в краля нещо чуждоземно. Това великанско тяло под стоманената ризница беше прекалено здраво и гъвкаво за цивилизован човек. В очите му гореше стихийният огън на първобитен човек. Сега варварската жилка в краля беше по-силно изразена, сякаш в тази напрегната обстановка външните прояви на цивилизацията бяха отстъпили на праисторическата му природа. Той не действаше така, както би действал един цивилизован човек при същите условия, нито мислеше като такъв. Конан беше непредсказуем. Само една крачка отделяше краля на Аквилония от облечения в кожа варварин от кимерийските планини.
— Ако е възможно, ще отида в Пойтейн — каза най-после Конан. — Но сам. А като крал на Аквилония трябва да изпълня един последен дълг.