— Какво имаш предвид? — попита Сервий, обхванат от лошо предчувствие.
— Тази вечер отивам в Тарантия да помогна на Албиона — отговори кралят. — Не успях да спася всички свои верни поданици, но… ако вземат главата й, по-добре да вземат и моята.
— Това е лудост! — извика изумен Сервий и се хвана за гърлото, сякаш почувствал примката около врата си.
— В кулата има тайни, които малцина знаят — каза Конан. — Във всеки случай ще е подло от моя страна, ако оставя Албиона да умре заради верността си към мен. Аз може да съм крал без кралство, но не съм мъж без чест.
— Ще погубиш всички ни — прошепна Сервий.
— Ако не успея, няма да погубя никого, освен себе си. Ти рискува достатъчно. Остави ме тази нощ да отида самичък. Това е единственото, което искам. Намери ми кърпа за връзване на очи, здрава тояга и дрехи, каквито носят пътешествениците.
Девета глава
Това кралят ли е, или неговият призрак?
Много хора минаваха под големите сводести порти на Тарантия между залез-слънце и полунощ — закъснели пътници, идващи отдалеч търговци с тежко натоварени мулета, свободни работници от околните ниви и лозя. Сега, когато в централните провинции върховен господар беше Валерий, не проверяваха строго хората, които непрестанно влизаха като огромен поток през широките порти. Дисциплината беше отслабнала. Немидийските войници, които стояха на пост, бяха полупияни и прекалено заети да зяпат красивите селски момичета и богатите търговци, които можеха да изнудят, за да обръщат внимание на работници или прашни пътници. Не обърнаха внимание и на високия пътник, чието окъсано наметало не можеше да прикрие силното му тяло.
Човекът беше с изправена, агресивна стойка. Тя беше толкова естествена за него, че той не я забелязваше, камо ли пък да я скрива. Голяма кърпа закриваше едното му око, нахлупената ниско над очите кожена шапка скриваше чертите на лицето му. С дълга тояга в мускулестата кафява ръка, той мина лениво под арката край запалените факли и тръгна по широките улици на Тарантия.
По добре осветените булеварди хората вървяха забързани по своите работи, магазините и сергиите бяха отворени, стоките изложени. Една постоянна грижа занимаваше умовете на всички. Немидийски войници, поединично или на групи, вървяха важно през тълпите, пробивайки си път със заучена арогантност. Жените бързаха да се отстранят от пътя им, мъжете отстъпваха със смръщени чела и стиснати юмруци. Аквилонците бяха горда раса, а немидийците — техни исторически врагове.
Стиснал здраво тоягата си, пътникът като всички други аквилонци се отдръпна да направи път на мъжете с ризници. В пъстрата тълпа той не правеше впечатление със сивите си, прашни дрехи. Но докато минаваше покрай едно дюкянче за мечове и от широко отворената врата върху него падна светлина, той почувства нечий втренчен поглед. Обърна се бързо и видя един мъж в кафява куртка на свободен работник да го разглежда съсредоточено. Мъжът бързо се обърна и изчезна в движещата се тълпа. Конан обаче свърна в съседната уличка и забърза. Може би беше обикновено любопитство, но все пак реши, че е по-добре да не рискува.
Мрачната Желязна кула беше отделена от крепостта. Намираше се сред лабиринт от тесни улици и ниски бедняшки къщи, гъмжащи от хора. Кулата всъщност беше замък — стара огромна постройка от тежки камъни и почерняло желязо, служила някога за крепост.
Недалеч от нея, сред няколко почти безлюдни жилища и складове, се намираше древна стражева кула, толкова стара и забравена, че от сто години я нямаше на градските карти. Нейното първоначално предназначение беше забравено и никой не беше забелязал, че старата, ръждива на вид ключалка, предназначена да спира просяците и крадците, е всъщност нова и изключително здрава. Нямаше и половин дузина хора в кралството, които да знаят тайната на тази кула.
В масивната зеленясала врата не се виждаше дръжка, но опитните пръсти на Конан я откриха и натиснаха. Вратата тихо се отвори навътре и той влезе в непрогледната тъмнина. Озова се в празна, гола цилиндрична шахта от масивен камък.
Опипвайки с крак ъгъла, Конан намери една изпъкнала на пода плоча, вдигна я и без да се колебае, се наведе и влезе. Краката му уверено стъпваха по каменните стъпала в тесния тунел, който водеше право в Желязната кула през три улици.
Камбаната на крепостта, която биеше само в полунощ или при смърт на крал, неочаквано забумтя. В една слабо осветена стая в Желязната кула се отвори врата и в коридора излезе мъж. Отвътре кулата беше толкова сурова, колкото и отвън. Масивните й каменни стени бяха груби и голи. Плочите на пода бяха изтрити от препъващи се крака, стъпвали по тях в продължение на столетия. Сводестият таван беше потискащ и схлупен.